Даниъл Силва - Смърт във Виена

— А след войната?

— Нищо до неговото пристигане в Аржентина през 1963 година. Работил две години в някакъв хотел в Барилоче, след това си намерил работа в имение близо до Пуерто Блест. През 1972 година купил имота от собствениците и го управлявал до смъртта си.

— Останали ли са някакви наследници там?

— Според това той никога не се е женил и няма живи роднини.

Пристигнаха в хотел „Еделвайс“. Той представляваше хижа в алпийски стил с полегат покрив, разположена на две пресечки от езерния бряг, на булевард „Сан Мартин“. Габриел бе наел кола на летището по-рано тази сутрин — тойота с двойно предаване. Той помоли обслужващия паркинга да я изкара от гаража, после влезе във фоайето да потърси пътна карта на околността. Пуерто Блест беше точно там, където жената от вестника му бе казала — на отсрещната страна на езерото, близо до чилийската граница.

Потеглиха покрай брега. Пътят се влошаваше, колкото повече се отдалечаваха от Барилоче. През повечето време водата бе скрита от гъста гора. Когато Габриел завиеше или дърветата внезапно оредяваха, езерото проблясваше за кратко под тях, за да изчезне отново зад стената от дървесни стволове.

Габриел заобиколи най-южния му край и намали, за да разгледа ято гигантски кондори, кръжащи около извисяващия се връх Серо Лопес. После пое по тесен черен път през открито плато, обрасло със сиво-зелени трънливи храсти и групи миртови дървета. По планинските ливади стада от издръжливи патагонски овце пасяха лятната трева. В далечината, към чилийската граница, една светкавица проблесна над върховете на Андите.

Докато пристигнат в Пуерто Блест, слънцето бе залязло и селището бе обвито в мрак и тишина. Габриел влезе в едно кафене да попита за посоката. Барманът — нисък мъж с румено лице, излезе на улицата и като сочеше и жестикулираше, им показа пътя.

В същото кафене, на маса близо до вратата, Часовникаря пиеше бира от бутилка и наблюдаваше размяната на информация, която ставаше на улицата. Разпозна стройния мъж с къса черна коса и посребрени слепоочия. На мястото до шофьора седеше жена с дълга тъмна коса. Възможно ли беше тя да е онази, която бе забила куршума в рамото му в Рим? Това нямаше голямо значение. Дори и да не беше тя, скоро щеше да умре.

Израелецът седна зад волана на тойотата и потегли. Барманът влезе обратно в кафенето.

Часовникаря попита на немски:

— Накъде се отправиха тези двамата?

Барманът му отговори на същия език.

Часовникаря допи бирата си и остави пари на масата. Дори и най-малкото движение, като това да извади няколко банкноти от джоба на сакото си, предизвикваше пулсираща болка в рамото му. Той излезе на улицата и се порадва за малко на хладния вечерен въздух, след това се обърна и бавно тръгна към църквата.

Църквата „Света Богородица от планините“ се издигаше в западния край на селото — варосана колониална църквичка с камбанария вляво от портика 60 60 Покрита външна галерия с колони. — Б.пр. . Пред нея имаше настлан с каменни плочи двор, опасан с желязна ограда, над който хвърляха сянка два големи чинара. Габриел се отправи към задната страна на постройката. Гробището се простираше по полегатия склон на хълма, стигащ до гъста борова горичка. Хиляди надгробни камъни и паметници се подаваха сред избуялите бурени като дрипава армия в отстъпление. Габриел постоя за малко с ръце на кръста, угнетен от перспективата да се лута из гробището сред сгъстяващия се мрак в търсене на табела с името на Ото Кребс.

Върна се пред фасадата на църквата. Киара го чакаше в сенчестия двор. Той бутна тежката дъбова врата и откри, че не е заключена. Спътницата му го последва вътре. В лицето го блъсна хладен въздух, изпълнен с аромат, който не беше вдишвал, откакто бе напуснал Венеция: смесица от восък на свещи, тамян, полировка за дърво и плесен — специфичната миризма на католически храм, която не можеше да се сбърка с нищо друго. Колко различно бе тук от църквата „Сан Джовани Кризостомо“ в Канареджо. Нямаше позлатен олтар или мраморни колони, нито извисяващи се абсиди и възхитителна олтарна живопис. Прост дървен кръст висеше над неукрасен олтар, а пред статуята на Девата проблясваше маса с възпоменателни свещи. Цветните стъкла на прозорците по протежение на наоса бяха изгубили колорита си в падащия мрак.

Габриел тръгна колебливо към средата на страничния кораб. Едва тогава от вестиария 61 61 В католическите църкви — място за пазене на църковните одежди и църковната утвар. — Б.пр. излезе тъмна фигура и пресече олтара. Спря се пред кръста, подви коляно за миг, колкото да се прекръсти, и обърна лице към Габриел. Беше дребен и слаб мъж с черни панталони, черна риза с къси ръкави и свещеническа якичка. Прилично подстриганата му коса беше прошарена на слепоочията, лицето му беше красиво и мургаво, с лека руменина на бузите. Той не изглеждаше изненадан от присъствието на двамата непознати в църквата му. Габриел бавно се приближи до него. Свещеникът му подаде ръка и се представи като отец Рубен Моралес.