Даниъл Силва - Смърт във Виена

Стигнаха до малък, добре замаскиран лагер: черна палатка, черни спални чували, никаква следа от огън или от котлон за готвене. Габриел се запита откога ли бяха тук, наблюдавайки гробището. Не от дълго време, като съдеше по брадясалите им лица. Четиридесет и осем часа, може би и по-малко.

Американците започнаха да опаковат багажа. Габриел се опита за втори път да установи кои бяха те и за кого работеха. Въпросите му бяха посрещнати с уморена усмивка и гробно мълчание.

Отне им само няколко минути да развалят лагера и да заличат всички следи от тяхното присъствие. Габриел предложи да носи една от раниците. Американците отказаха.

Отново поеха на път. Десет минути по-късно стояха на дъното на клисурата, в скалистото корито на потока. Очакваше ги кола, скрита под камуфлажен брезент и борови клонки. Беше стар роувър с резервна гума, поставена на капака на двигателя, и допълнителни бидони с гориво отзад.

Американците избраха как ще се седи в колата: Киара отпред, Габриел на задната седалка, с пистолет, насочен към корема му, в случай че внезапно се усъмнеше в намеренията на своите спасители. Те караха няколко километра покрай потока, минавайки през плитката вода, преди да завият по черен път. Няколко километра по-нататък стигнаха до главния път, водещ към Пуерто Блест. Американецът зави надясно, към Андите.

— Насочвате се към Чили — отбеляза Габриел.

Американците се засмяха.

След десет минути бяха на границата — един часови, зъзнещ в малка тухлена постройка. Роувърът пресече границата, без да намали, и се отправи през Андите към Тихия океан.

В северния край на залива Анкуд лежи Порто Монт — курортен град и пристанище за екскурзионни кораби. Досами града има летище, чиято писта е достатъчно дълга за излитането на реактивен бизнес самолет „Гълфстрийм G-500“. Той чакаше на пистата с работещи двигатели, когато роувърът пристигна. На вратата стоеше американец с прошарена коса, който покани Габриел и Киара на борда и им се представи немного убедително като „мистър Алегзандър“. Преди да се настани на удобната кожена седалка, Габриел попита къде отиват.

— Отиваме си вкъщи, господин Алон. Предлагам вие и приятелката ви да се опитате да си починете. Полетът е дълъг.

Часовникаря набра номера във Виена от хотелската си стая в Барилоче.

— Мъртви ли са?

— Опасявам се, че не.

— Какво се случи?

— Да си кажа честно — отговори Часовникаря, — нямам никаква представа.

Тайната квартира се намираше в коневъдния район на Вирджиния, където богатството и привилегиите се срещаха със суровата действителност на южняшкия селски бит. До нея се стигаше по неравен път, който се виеше между порутени хамбари и облицовани с дъски едноетажни вили, с повредени коли в дворовете. Надписът на портата предупреждаваше, че се влиза в частна собственост, но пропускаше да спомене факта, че реално тя е правителствен обект. Алеята за автомобили беше покрита с чакъл и дълга около километър и половина. Отдясно се простираше гъста гора, отляво — пасище, обиколено с дървена ограда. Тази ограда бе станала повод за малък скандал между местните майстори веднага щом „собственикът“ нае външна фирма за нейното построяване. Два дорести коня пребиваваха на пасището. Съгласно разпоредбите на Управлението, те бяха подлагани, както и останалите служители, на ежегодна проверка, установяваща дали не са преминали на другата страна, каквото и да означаваше това.

Къщата в колониален стил бе разположена в най-високата част на имота, обградена от високи клонести дървета. Имаше обкован с мед покрив и две веранди. Мебелировката беше семпла и удобна, приканваща към сътрудничество и добронамереност. Тук бяха отсядали делегации от приятелски служби, а също и мъже, предали родината си. Последният беше иракчанин, който бе помогнал на Садам в опита му да направи ядрена бомба. Жена му се бе надявала на апартамент в прочутия „Уотъргейт“ и се оплакваше горчиво през целия им престой. Синовете му подпалиха хамбара. Управлението бе доволно, когато те си тръгнаха.

В онзи следобед пресен сняг покри пасището. Пейзажът, лишен от всякакъв цвят заради силно затъмнените прозорци на тромавия ван, приличаше на Габриел на скица, рисувана с въглен. Алегзандър, облегнал се на предната седалка със затворени очи, внезапно се събуди. Той се прозя деликатно и погледна ръчния си часовник, после се намръщи, давайки си сметка, че бе забравил да смени времето.