Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Последвайте ме.

Тя го преведе през малка новинарска стаичка, като токчетата й потракваха шумно по застлания с изтъркан линолеум под. Половин дузина служители по ризи стояха облегнати в различни пози на отдих, като пушеха цигари или пиеха кафе. Никой сякаш не забеляза посетителя. Вратата на архива беше открехната. Администраторката светна лампите.

— Сега сме оборудвани с компютри, така че всички статии са събрани в базата данни и могат да се търсят автоматично. Страхувам се, че те стигат само до 1998 година. Кога, казахте, е починал този човек?

— Мисля, че през 1982-а.

— Късметлия сте. Всички некролози са подредени по азбучен ред — на ръка, разбира се, по старомодния начин.

Тя отиде до една маса и повдигна капака на дебел, подвързан с кожа регистър. Водещите страници бяха означени с написани с дребен почерк сигнатури.

— Как казахте, че е името?

— Ото Кребс.

— Кребс, Ото — повтори тя, докато прелистваше напред. — Кребс, Ото… А, ето го. Според регистъра, било е през ноември 1983 година. Все още ли искате да видите некролога?

Габриел кимна утвърдително. Младата жена си записа регистрационния номер и отиде до купчина кашони. Прокара пръст по етикетите и спря, като стигна до този, който търсеше, после помоли Габриел да махне кашоните, струпани върху него. Девойката вдигна капака и отвътре се надигна прах и мирис на гниеща хартия. Защипаните с кламери книжа бяха прибрани в ронещи се, пожълтели картонени папки. Некрологът на Ото Кребс беше скъсан. Тя го залепи с прозрачно тиксо и го показа на Габриел.

— Това ли е мъжът, когото търсите?

— Не знам — отговори искрено той.

Младата жена взе листа от Габриел и бързо го прочете.

— Тук пише, че е бил единствено дете. — Погледна към него. — Това не значи кой знае какво. Мнозина от тях е трябвало да заличат миналото си, за да защитят семействата си, останали в Европа. Моят дядо е имал късмет. Поне е запазил собственото си име.

Девойката отново погледна към него, търсейки очите му.

— Той беше от Хърватия — допълни тя. В тона й имаше съучастническа нотка. — След войната комунистите искали да го изправят пред съда и да го обесят. За щастие Перон му разрешил да дойде тук.

Младата жена отнесе некролога до ксерокса и направи три копия. След това върна оригинала в папката му, нея — в кашона, а копията даде на Габриел. Той се зачете, докато вървяха.

— Според некролога, той е погребан в католическото гробище в Пуерто Блест.

Администраторката кимна.

— То е точно от другата страна на езерото, на няколко километра от чилийската граница. Притежавал е обширна estancia 59 59 Имение (исп.). — Б.пр. . Това също го пише в некролога.

— Как да стигна дотам?

— Поемете по главния път, който излиза на запад от Барилоче. Той няма още дълго да е главен. Надявам се, че имате добра кола. Следвайте пътя по брега на езерото, след това се насочете на север. Ще отидете право в Пуерто Блест. Ако тръгнете сега, може да стигнете там преди мръкване.

Двамата се ръкуваха във фоайето. Девойката му пожела късмет.

— Надявам се той да е мъжът, когото търсите — каза тя. — Или може би не. Предполагам, че човек никога не знае в ситуации като тази.

След като посетителят си тръгна, администраторката вдигна телефонната слушалка и набра някакъв номер.

— Той току-що излезе.

— Как се държа с него?

— Постъпих, както ми казахте. Бях много дружелюбна. Показах му каквото искаше да види.

— А какво беше то?

Тя му съобщи.

— Как реагира той?

— Попита за посоката, в която се намира Пуерто Блест.

Линията прекъсна. Девойката бавно върна слушалката на мястото й. Изведнъж почувства празнота в стомаха си. Не се съмняваше какво очаква мъжа в Пуерто Блест. Щеше да го сполети същото, което се бе случило с другите, идвали в този край на Северна Патагония да търсят мъже, които не искаха да бъдат открити. Не изпита жал към него, всъщност го смяташе за нещо като глупак. Нима наистина считаше, че ще заблуди някого с тази нескопосана история за генеалогично издирване? За какъв се мислеше? Сам си беше виновен. Но пък с евреите винаги бе така. Винаги си докарваха беля на главата.

Точно тогава входната врата се отвори и във фоайето влезе жена в лятна рокля. Администраторката вдигна поглед и се усмихна.

— Какво обичате?

Те се отправиха пеш към хотела под палещите лъчи на слънцето. Габриел преведе некролога на Киара.

— В него пише, че е роден в Горна Австрия през 1913 година, че е бил полицай, постъпил е във Вермахта през 1938 година и е взел участие във военните действия срещу Полша и Съветския съюз. Пише също, че два пъти е награждаван с медал за храброст, единия път от самия фюрер. Предполагам, че това е нещо, с което се е хвалел в Барилоче.