Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Изумително! — прошепна той.

— Какво означава това?

— Трябва да взема някои документи от архива. — Ривлин се изправи. — Ще отнеме малко време.

— Колко?

Архиварят сви рамене.

— Един час, а може би и по-малко. Били ли сте някога в мемориалния комплекс?

— Не и откакто бях ученик.

— Поразходете се. — Ривлин го потупа по рамото. — Върнете се след час.

Габриел пое по пешеходна алея, засенчена от борове, и слезе през каменния пасаж до потъналия в мрак детски мемориал. Пет свещи, отразени от безброй огледала, създаваха илюзията за звездна галактика, докато записан глас четеше имената на мъртвите.

Той излезе обратно на ярката слънчева светлина и отиде до Възпоменателната зала, където постоя неподвижен пред вечния огън, блещукащ сред черните базалтови стени, на които беше гравирана историята на най-позорните имена: Треблинка, Собибор, Майданек, Берген-Белзен, Челмно, Аушвиц…

В „Залата на имената“ нямаше огън или статуи, само безкрайни редове папки, пълни със свидетелски показания, всяка от които съдържаше историята на мъченик: име, място и дата на раждане, имената на родителите, местоживеене, професия, място на смъртта. Миловидна жена на име Шошана потърси из базата данни на компютъра и намери страниците с данните на дядото и бабата на Габриел — Виктор и Хана Франкел. Тя ги разпечата и тъжно му ги подаде. В края на всяка страница бе написано името на този, който бе предоставил информацията: Ирене Алон, майката на Габриел.

Той доплати скромна сума за разпечатките — по два шекела на страница, и отиде до съседната сграда, където се помещаваше Музеят на изкуството в „Яд Вашем“, приютил най-голямата колекция от художествени творби в света от времето на холокоста. Докато бродеше из галериите, Габриел откри, че му бе почти невъзможно да измери дълбините на човешкия дух, успял да сътвори изкуство при условия на изтощителен глад, робство и невъобразима бруталност. Внезапно неговата работа му се видя съвсем тривиална и безсмислена. Какво общо имат мъртвите светци в църковен музей с каквото и да било ? Марио Делвекио изглеждаше напълно неуместен.

В последната зала имаше специална изложба на детско изкуство. Една картина го шокира — нарисувана с въглен скица на дете хермафродит, треперещо от страх пред огромната фигура на есесовски офицер.

Погледна часовника си. Беше изминал един час. Той напусна Музея на изкуството и забърза обратно към архива, за да чуе резултатите от издирването на Моше Ривлин.

Откри Ривлин да крачи неспокойно в настлания с пясъчник преден двор на сградата. Той сграбчи Габриел за ръката и го заведе в малката стаичка, където се бяха срещнали преди час. Там ги очакваха две дебели папки. Моше отвори първата и му подаде една снимка: Лудвиг Фогел в униформа на щурмбанфюрер от СС.

— Това е Радек — прошепна Ривлин, неспособен да сдържи вълнението си. — Мисля, че може наистина да си открил Ерих Радек !

Хер Конрад Бекер от „Бекер и Пул“, на Талщрасе 26, Цюрих, пристигна във Виена същата сутрин. Той мина незабавно през паспортния контрол и се насочи към залата за пристигащи, където забеляза униформения шофьор, стиснал табела с надпис „Хер Бауер“. Клиентът бе настоял за тази допълнителна предпазливост. Бекер не харесваше клиента — нито си правеше илюзии за източника на банковата сметка, — но такова бе естеството на частното швейцарско банково обслужване, а хер Конрад Бекер беше „правоверен“. Ако капитализмът беше религия, Бекер щеше да бъде водач на екстремистка секта. Според неговото затвърдено мнение, човек притежаваше божественото право да прави пари, освободени от правителствени наредби, и да ги крие — където и когато си иска. Избягването на данъци не беше избор, а морален дълг. В потайния свят на цюрихските банки той бе известен с абсолютната си дискретност. Това беше и причината, поради която на Конрад Бекер бе поверена банковата сметка.

Двайсет минути по-късно колата спря пред голяма представителна къща от вулканичен камък в Първи район. Според дадените му от Бекер инструкции, шофьорът натисна два пъти клаксона и след кратко изчакване металната порта бавно се отвори. Когато автомобилът спря на алеята за коли, един мъж излезе от предната врата на къщата и слезе по късото стълбище. Той беше към края на четиридесетте години, с телосложение и наперена походка на ски състезател. Името му беше Клаус Халдер.