Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Баща ми, дори и когато беше уморен от тежкия работен ден, рядко пропускаше концерт. — Клайн се усмихна за първи път при спомена за това как баща му го гледал да свири. — Фактът, че синът му е виенски музикант, го караше да се чувства изключително горд.

На идиличния живот внезапно бил сложен край на 12 март 1938 година. Било събота, спомняше си Клайн, и за изумително множество от австрийците гледката на войските на Вермахта, маршируващи по улиците на Виена, била повод за празнуване. За евреите, господин Аргов, за нас, бе повод единствено за страх . Най-лошите страхове на общността скоро станали реалност. В Германия атаката срещу евреите била предприета постепенно. В Австрия обаче тя била моментална и безмилостна. За няколко дни всички притежавани от евреи магазини били маркирани с червена боя. Всеки неевреин, който влезел в тях, бил нападан от Кафявите ризи и есесовците. Мнозина били принудени да носят табели с надпис: Аз, арийската свиня, пазарувах в еврейски магазин . На евреите било забранено да притежават собственост, да работят каквото и да било или да наемат работници, да влизат в ресторант или кафене, кракът им да стъпва във виенските обществени паркове. Било им забранено да притежават пишеща машина или радиоапарат, защото те щели да улеснят комуникацията им с външния свят. Евреите били измъквани от домовете им и синагогите и бити по улиците.

— На 14 март гестаповците разбиха вратата на този апартамент и откраднаха повечето скъпи вещи: нашите килими, сребърни съдове, картини, дори и свещниците ни за шабат 16 16 Съботният ден при евреите се счита за свещен ден, предназначен за молитви, тогава нищо не се работи. — Б.пр. . Баща ми и аз бяхме задържани и принудени да търкаме тротоарите с гореща вода и четки за зъби. Равинът от нашата синагога бе изхвърлен на улицата, а брадата му бе отскубната, докато тълпа австрийски хлапета гледаха и се присмиваха. Аз се опитах да ги спра и бях пребит почти до смърт. Разбира се, не можех да бъда отведен в болница. Това беше забранено от новите антиеврейски закони.

За по-малко от седмица еврейската общност в Австрия — една от най-жизнените и влиятелните в цяла Европа, била разбита на пух и прах: центровете й и еврейските дружества били закрити, лидерите — хвърлени в затвора, синагогите — затворени, молитвениците — изгорени на улицата. На 1 април сто видни обществени дейци и индустриалци били депортирани в Дахау. Месец по-късно петстотин евреи предпочели да се самоубият, вместо да преживеят още един ден в мъчения, в това число и четиричленното семейство, което живеело в съседство с Клайн.

— Те се застреляха един по един — каза Макс. — Аз лежах в леглото си и чух всичко. Изстрел, последван от плач. Втори изстрел — по-силни вопли. След четвъртия изстрел не остана никой, който да плаче, никой освен мен.

Повече от половината жители на общността решили да напуснат Австрия и да емигрират в други страни. Макс Клайн бил сред тях. Той получил виза за Холандия и отпътувал натам през 1939 година. След по-малко от година обаче отново се оказал под нацистки ботуш.

— Баща ми реши да остане във Виена — обясни старецът. — Виждате ли, той вярваше в закона. Мислеше си, че ако просто се придържа към закона, нещата ще бъдат наред и бурята най-накрая ще отмине. Естествено стана по-зле и когато най-сетне реши да напусне, беше твърде късно.

Клайн опита да си налее още една чаша чай, но ръката му трепереше силно. Габриел сипа вместо него и внимателно попита какво е станало с родителите и двете му сестри.

— През есента на 1941 година те бяха депортирани в Полша и затворени в еврейското гето в Лодз. През януари 1942-а бяха депортирани за последно в лагера на смъртта в Челмно.

— А вие?

Клайн наклони глава на една страна: А аз ? Същата съдба, различен край. Арестуван в Амстердам през юни 1942 година, държан в транзитния лагер във Вестерборк, после изпратен на изток, в Аушвиц. На перона, полумъртъв от глад и жажда, чул глас. Мъж в затворнически дрехи питал дали има музиканти в пристигащия влак. Клайн се устремил към този глас като удавник, хващащ се за спасително въже. Аз съм цигулар — казал на мъжа в раираните дрехи. Имате ли инструмент ? Той повдигнал очукан калъф — единственото нещо, което носел от Вестерборк. Елате с мен. Днес е щастливият ви ден .

— Щастливият ми ден — повтори старецът отнесено. — През следващите две години и половина, докато над милион души се превърнаха в дим, колегите ми и аз свирехме. Свирехме на рампата за подбор, за да помагаме на нацистите да създават илюзията, че новопристигналите са дошли на приятно място. Свирехме, докато ходещите мъртъвци влизаха в стаите за събличане. Свирехме на двора по време на безкрайните проверки. Сутрин свирехме, докато лагеристите отиваха под строй на работа, а следобед — като се прибираха, олюлявайки се, в бараките. Свирехме дори и преди екзекуциите. В неделите свирехме за коменданта и неговия щаб. Самоубийствата постоянно разреждаха редиците ни. Скоро аз бях този, който посрещаше тълпата на перона, за да търси музиканти, които да попълнят празните столове.