Даниъл Силва - Смърт във Виена

След това старият мъж казал няколко думи и Макс Клайн почувствал, че гърбът му се вледенява. Бил същият глас, който му бил наредил да свири Брамс в Аушвиц, същият глас, който спокойно карал сълагерниците на Клайн да познаят музикалния фрагмент или да понесат последствията. И ето го там убиеца — проспериращ и богат, — който си поръчвал в „Централ“ Einspanner и торта „Сахер“.

— Почувствах се така, сякаш щях да повърна всеки момент — каза Клайн. — Хвърлих парите на масата и скочих от стола. Погледнах веднъж през витрината и видях чудовището на име хер Фогел да чете вестника си. Беше, сякаш изобщо не бяхме се срещали.

Габриел устоя на импулса да попита как след толкова дълго време Клайн е бил сигурен, че мъжът от кафене „Централ“ е същият човек, който е пребивавал в Аушвиц шестдесет години по-рано. Дали Макс беше прав или не, не бе толкова важно, колкото онова, което последвало.

— Какво направихте по този въпрос, хер Клайн?

— Станах почти редовен посетител на кафене „Централ“. Скоро и мен ме поздравяваха по име. И аз си имах постоянна маса, точно до тази на достопочтения хер Фогел. Започнахме да си пожелаваме приятен следобед. Понякога, докато четяхме вестници, си бъбрехме за политика или за световните събития. Независимо от възрастта му, неговият ум бе като бръснач. Той ми каза, че бил бизнесмен, някакъв инвеститор.

— И когато научихте колкото можахте, пиейки кафе в съседство с него, отидохте при Ели Лавон?

Клайн бавно кимна.

— Той изслуша моята история и обеща да се поразрови. През това време ме помоли да сложа край на посещенията си в „Централ“. Съгласих се с неохота. Страхувах се, че той може да ми се изплъзне. Обаче направих, както поиска вашият приятел.

— И после?

— Изминаха няколко седмици. Най-накрая ми се обадиха по телефона. Беше едно от момичетата в офиса, американката, която се казваше Сара. Тя ме уведоми, че Ели Лавон има новини за мен. Помоли ме да отида при тях на следващата сутрин в десет часа. Отговорих й, че ще бъда там, и затворих телефона.

— Кога беше това?

— В същия ден, когато избухна бомбата.

— Казахте ли нещо от всичко това на полицията?

Клайн поклати глава.

— Както можете да се досетите, господин Аргов, не си падам по униформени австрийци. Освен това съм наясно с подправянето на документи в моята страна, когато опре до съдебно преследване на военнопрестъпници. Запазих мълчание. Отидох до Виенската общинска болница и наблюдавах израелските чиновници, които идваха и си отиваха. Когато посланикът дойде, опитах да се приближа до него, но бях изблъскан настрани от охраната му. Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?

Жилищният блок от другата страна на улицата беше почти идентичен на този, в който живееше Макс Клайн. На втория етаж един мъж стоеше зад тъмния прозорец с камера, притисната до окото. Той фокусира лещите на телеобектива върху фигурата, която премина през пасажа под блока на Клайн и зави по улицата. Направи серия от снимки, после свали камерата и застана пред касетофона. В тъмнината му отне известно време, докато намери бутона за включване.

— Така че чаках, докато дойде правилният човек. Стори ми се, че го харесвате. Вие ли сте правилният човек, господин Аргов?

— Да, хер Клайн. Аз съм правилният човек. Не се тревожете. Ще ви помогна.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не бях аз. Онези момичета са мъртви заради мен. Ели Лавон е в болница заради мен.

— Това не е вярно. Не сте направили нищо лошо. Но като се има предвид случилото се, аз съм загрижен за вашата безопасност.

— Аз също.

— Някой следил ли ви е?

— Не, доколкото мога да кажа, но не съм сигурен, че щях да знам, ако са ме проследили.

— Заплашвали ли са ви по телефона?

— Не.

— Някой опитвал ли се е да се свърже с вас след експлозията?

— Само един човек. Жена на име Ренате Хофман.

— Познавате ли я?

— Не, никога не бях чувал за нея.

— Говорихте ли с нея?

— Не, беше оставила съобщение на телефонния ми секретар.

— Какво искаше тя?

— Да поговорим.

— Остави ли ви телефонен номер?

— Да, аз го записах. Почакайте за минута. Да, ето го. Ренате Хофман: пет-три-три-едно-девет-нула-седем.

Стоп. Превъртане. Повторно пускане.

— Ренате Хофман: пет-три-три-едно-девет-нула-седем. Стоп.

„Коалиция за по-добра Австрия“ разполагаше с всички атрибути, типични за една благородна, но все още напълно безнадеждна кауза. Тя се помещаваше на втория етаж в един разнебитен склад в Двайсети район, с покрити със сажди прозорци, гледащи към железопътното депо. Работното помещение беше само едно — голямо и невъзможно да се отопли достатъчно. Когато пристигна на следващата сутрин, Габриел завари повечето хора от младежкия клуб, облечени в дебели пуловери и с вълнени шапки.