Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Ще направя чай — съобщи старецът, преди да изчезне през двойната врата, която водеше към кухнята.

„Чай посред нощ — помисли си Габриел. — Вечерта ще е дълга“. Той отиде до прозореца и погледна между транспарантите. Снегът беше спрял за момент и улицата беше пуста. Седна. Стаята му напомняше за офиса на Ели: висок бидермайеров таван, произволно наслагани по лавиците книги. Елегантен, интелектуален безпорядък.

Клайн се върна и постави сребърния чаен сервиз на ниската масичка. Седна срещу Габриел и известно време го гледа мълчаливо.

— Говорите немски много добре — рече той най-накрая. — Всъщност говорите като берлинчанин.

— Майка ми беше от Берлин — каза истината Габриел, — но аз съм роден в Израел.

Старецът го огледа внимателно, сякаш също търсеше следи от оцеляване след глад. После вдигна ръцете си с дланите нагоре — покана да попълни празнотите. Къде е била? Как е оцеляла? Била ли е в лагер, или е напуснала, преди безумието да се случи?

— Те са останали в Берлин и в края на краищата са били депортирани в лагер — отговори Габриел. — Дядо ми е бил известен художник. Той не повярвал, че немците, хората, които е смятал за едни от най-цивилизованите, могат да стигнат дотам.

— Как се казва дядо ви?

— Франкел — отвърна Габриел, отново прибягвайки до истината. — Виктор Франкел.

Макс кимна бавно в знак, че името му е познато.

— Виждал съм негови творби. Той беше ученик на Макс Бекман, нали? Изключително талантлив.

— Да, така е. Изкуството му от самото начало е било обявено от нацистите за упадъчно и по-голямата част от творбите му са били унищожени. Загубил е също така работата си в Художествената академия в Берлин, където е преподавал.

— Но е останал. — Клайн поклати глава. — Никой не вярваше, че може да се случи. — Помълча за миг, зареян в мислите си. — И какво е станало с тях?

— Били депортирани в Аушвиц. Майка ми била изпратена в женския лагер в Биркенау и успяла да оцелее повече от две години, преди да бъде освободена.

— А дядо ви и баба ви?

— Вкарали са ги в газовата камера още при пристигането им.

— Спомняте ли си датата?

— Мисля, че е било през януари 1943 година — отговори Габриел.

Старецът покри с ръце очите си.

— Има ли нещо знаменателно в тази дата, хер 15 15 Господин (нем.). — Б.пр. Клайн?

— Да — отвърна отнесено старецът. — Бях там, когато пристигнаха онези камиони от Берлин. Спомням си го много добре. Виждате ли, господин Аргов, аз бях цигулар в лагерния оркестър на Аушвиц. Свирех музика за дяволски изчадия в оркестъра на прокълнатите. Правех серенади на осъдените, докато те бавно крачеха към газовата камера.

Лицето на Габриел остана спокойно. Макс Клайн очевидно беше човек, който страдаше от чувство за огромна вина. Той вярваше, че носи някаква отговорност за смъртта на онези, които бяха минавали в колона покрай него на път за газовите камери. Това, разбира се, беше лудост. Той бе виновен колкото всеки от евреите, които бяха полагали робски труд във фабриките или полята на Аушвиц, за да оцелеят още един ден.

— Но това не е причината, заради която ме спряхте тази вечер в болницата. Искахте да ми кажете нещо за бомбената експлозия в „Разследвания и справки за събития по време на войната“?

Старецът кимна:

— Както казах, всичко това е по моя вина. Аз съм отговорен за смъртта на онези две красиви момичета. Аз съм причината вашият приятел Ели Лавон да лежи в болницата на прага на смъртта.

— Искате да ми кажете, че вие сте поставили бомбата? — Гласът на Габриел съзнателно изрази недоверие. Въпросът трябваше да изглежда абсурден.

— Не, разбира се — отвърна рязко Клайн. — Но се опасявам, че задвижих събитията, които накараха други да я поставят там.

— Защо просто не ми разкажете всичко, което знаете, хер Клайн? Нека аз да отсъдя кой е виновен.

— Само Господ може да отсъди това — рече старецът.

— Може би, но понякога дори и Господ се нуждае от малко помощ.

Клайн се усмихна и наля чай. После заразказва историята от самото начало. Габриел бе изчакал търпеливо подходящия момент, без да го пришпорва. Ели Лавон щеше да постъпи по същия начин. „При старците паметта е като купчина наредени една върху друга чинии — винаги казваше Лавон. — Ако се опиташ да измъкнеш някоя от средата, всички ще паднат и ще се счупят“.

Апартаментът принадлежал на баща му. Преди войната Клайн бе живял в него с родителите си и с двете си по-малки сестри. Баща му — Соломон, бил преуспяващ търговец на текстил и Макс водел очарователен живот сред каймака на средната класа: следобедни щрудели в най-изисканите виенски кафе-сладкарници, вечери в театъра или операта, летни ваканции — в скромната семейна вила на юг. Младият Макс Клайн бил многообещаващ цигулар: Не съвсем готов за симфоничния оркестър или операта, господин Аргов, но достатъчно добър, за да си намеря работа в малък виенски камерен оркестър .