Даниъл Силва - Смърт във Виена

Габриел вдигна ръце.

— Претърсете ме.

Охраняващият кимна в знак на съгласие. Габриел разпозна рутинното претърсване. Беше изпълнено по устав. Претърсването с разкрачени крака беше по-досадно от необходимото, но сам си го бе изпросил. Когато процедурата свърши, той каза:

— Претърсвайте всеки, който влиза в тази стая.

Зви наблюдаваше цялата сцена. Очевидно вече не вярваше, че мъжът от Йерусалим беше Гидеон Аргов от „Разследвания и справки за събития по време на войната“. На Габриел обаче не му пукаше. Приятелят му лежеше безпомощен от другата страна на вратата. По-добре беше да нервира някого, отколкото да го остави да умре от добродушие.

Той последва Зви в стаята. Леглото беше зад стъклена преграда. Пациентът не приличаше много на Ели, но в този момент Габриел не се изненада от това. Както повечето израелци, той бе виждал какви поражения може да нанесе на човешкото тяло една бомба. Лицето на Ели беше скрито зад дихателна маска, очите му бяха превързани с марля, а цялата му глава беше обинтована. Видимите участъци от бузите и челюстта му носеха белезите от избухналото в лицето му стъкло.

Една медицинска сестра с къса черна коса и яркосини очи проверяваше системата за венозно вливане. Тя надзърна в стаята за посетители и очите й за кратко срещнаха погледа на Габриел. Те не издадоха нищо.

След като остави за момент Габриел с мислите му, Зви отиде до стъклената преграда и го запозна със състоянието на неговия колега. Говореше с терминологията на човек, който е гледал твърде много медицински драми по телевизията. С приковани върху лицето на Ели очи, Габриел чу само половината от това, което каза дипломатът, но то бе достатъчно, за да осъзнае, че приятелят му е почти мъртъв. Дори и да оживееше, той никога нямаше да бъде същият.

— За момента — каза Зви в заключение — животът му се поддържа от апаратурата.

— Защо са превързани очите му?

— Заради парченцата стъкло. Успяха да извадят повечето от тях, но все още има половин дузина в очите му.

— Има ли вероятност да ослепее?

— Не може да се разбере, преди да дойде в съзнание — отговори Зви. После добави песимистично: — Ако изобщо дойде в съзнание.

В стаята влезе лекар. Той погледна към Габриел и Зви и кимна енергично, след това отвори стъклената врата и влезе в малкото помещение. Сестрата се отдалечи от леглото и лекарят зае мястото й. Тя отиде до долния край на леглото и застана пред стъклото. За втори път очите й срещнаха тези на Габриел, после с рязко движение на китката си тя дръпна завесата. Габриел излезе в коридора, последван от Зви.

— Добре ли сте?

— Ще се оправя. Нужно ми е да остана само за минутка насаме.

Дипломатът се върна в стаята. Габриел скръсти ръце зад гърба си като войник, на когото е дадена команда „Свободно!“, и закрачи по познатия коридор. Мина покрай стаята на сестрите. През прозореца се виждаше същата гледка на виенските улици. И миризмата беше същата — на дезинфектанти и смърт.

Той стигна до полуотворена врата с номер 2602-В. Бутна я леко с пръсти и тя тихо се отвори. Стаята беше празна и тъмна. Габриел погледна през рамо. Наоколо нямаше никой. Той се промъкна вътре и затвори вратата зад себе си.

Не светна лампите, а изчака очите му да привикнат с мрака. Скоро вече виждаше всичко: празното легло, клавиатурата пред изгасените монитори, обвития с найлон стол. Най-неудобния стол в цяла Виена. Беше прекарал десет нощи на него, повечето от тях безсънни. Само веднъж Леа бе дошла в съзнание. Беше го попитала за Дани и Габриел глупаво й каза истината. По наранените й бузи се бяха стекли сълзи. Тя никога повече не му проговори.

— Нямате право да сте тук.

Стреснат, Габриел бързо се извърна. Гласът принадлежеше на сестрата, която бе стояла до Ели преди малко. Беше се обърнала към него на немски. Той отговори на същия език:

— Съжалявам, аз просто…

— Знам какво правите. — Сестрата замълча. — Помня ви.

Тя се подпря на вратата и скръсти ръце. Наклони настрана главата си. Ако не беше широката й сестринска униформа и стетоскопът, висящ на врата й, той можеше да си помисли, че флиртува с него.

— Съпругата ви беше пострадала при бомбена експлозия преди няколко години. Тогава бях млада сестра, тъкмо започвах работа. Грижех се за нея през нощта. Не си ли спомняте?

Габриел се загледа в нея. Най-накрая каза:

— Мисля, че грешите. За пръв път съм във Виена. И никога не съм бил женен. Съжалявам — добави припряно и се насочи към вратата. — Не трябваше да влизам тук. Просто търсех място да си събера мислите.