Даниъл Силва - Смърт във Виена

Той мина край нея. Тя сложи ръката си на рамото му.

— Кажете ми нещо — рече. — Тя жива ли е?

— Кой?

— Съпругата ви, разбира се.

— Съжалявам — заяви той твърдо, — но вие ме бъркате с някого.

Сестрата кимна: Както желаете . Сините й очи бяха влажни и проблясваха в полумрака.

— Ели Лавон ваш приятел ли е?

— Да, така е. Много близък приятел. Работим заедно. Аз живея в Йерусалим.

— Йерусалим — повтори тя, сякаш й харесваше звученето на думата. — Бих искала някога да посетя Йерусалим. Приятелите ми мислят, че съм луда. Нали знаете: атентаторите камикадзе, всички останали неща… — Гласът й заглъхна. — Но аз все още искам да отида.

— И трябва — отвърна Габриел. — Той е чудесно място.

Тя повторно докосна рамото му.

— Нараняванията на приятеля ви са сериозни. — Гласът й бе нежен, изпълнен с печал. — Ще има много да се мъчи.

— Ще оживее ли?

— Не съм упълномощена да отговарям на такива въпроси. Само лекарите могат да дават прогнози. Но ако искате моето мнение, прекарайте известно време с него. Говорете му разни неща. Нищо не се знае, може би ще ви чуе.

Той остана още час, загледан през стъклото в неподвижното тяло на Ели. Сестрата се върна. Забави се няколко минути, докато провери жизнените показатели на Ели, после махна на Габриел да влезе в помещението.

— Това е против правилника — прошепна заговорнически. — Аз ще остана да пазя на вратата.

Габриел не каза нищо на Ели, само хвана ранената му и отекла ръка. Нямаше думи, с които да изрази мъката, която чувстваше, при вида на още един любим човек, който лежеше във виенската болница. След пет минути сестрата се върна, сложи ръка на рамото на Габриел и му съобщи, че е време да си тръгва. Навън, в коридора, тя каза, че името й е Маргерите.

— Утре съм нощна смяна. Ще ви видя тогава, надявам се.

Зви си беше отишъл, екипът на охранителите се беше сменил. Габриел слезе с асансьора във фоайето и излезе навън. Нощта беше станала мразовита. Той мушна ръце в джобовете на палтото си и ускори крачка. Тъкмо се насочваше към ескалатора на станцията на метрото, когато усети как някой го хвана за ръката. Габриел се обърна, очаквайки да види Маргерите, но вместо това се озова лице в лице със стареца, който си говореше сам във фоайето, когато бе пристигнал.

— Чух ви да говорите на иврит с онзи мъж от посолството. — Виенският му немски беше ужасно бърз, очите му бяха широко отворени и влажни. — Израелец сте, нали? Приятел на Ели Лавон? — Не изчака да получи отговор. — Казвам се Макс Клайн и всичко, което се случи, е по моя вина. Моля ви, трябва да ми повярвате. Вината е изцяло моя.

Макс Клайн живееше на една спирка оттам с трамвая, в елегантен стар квартал отвъд Рингщрасе. Апартаментът му се намираше в прекрасен стар жилищен блок в стил бидермайер, с пасаж, който водеше към голям вътрешен двор. Дворът беше тъмен, осветяван единствено от мекия блясък на лампите, запалени в жилищата отгоре. Втори пасаж отвеждаше в малко спретнато фоайе. Габриел погледна списъка на обитателите. Някъде към средата видя името М. Клайн — ЗБ . Нямаше асансьор. Клайн се държеше здраво за дървеното перило, докато се качваше, упорито тътрейки крака по излъсканите от употреба стълби. На площадката на третия етаж имаше две дървени врати с шпионки. Завивайки надясно към едната от тях, старецът измъкна връзка ключове от джоба на палтото си. Ръката му трепереше толкова силно, че ключовете подрънкваха като ударен инструмент.

Той отвори вратата и влезе. Точно пред прага Габриел се поколеба. Докато седеше в трамвая до Клайн, му беше дошло наум, че досега не е имал работни срещи при подобни обстоятелства. Опитът и суровите уроци на живота го бяха научили, че дори и на очевидно осемдесетгодишен евреин трябва да се гледа като на потенциална заплаха. Все пак безпокойството, което изпитваше, бързо се изпари, като видя как Клайн запали всички лампи в жилището си. „Това не са действия на човек, залагащ капан“ — помисли си той. Макс Клайн наистина беше уплашен.

Габриел го последва в апартамента и затвори вратата. На ярката светлина можа добре да го огледа. Зачервените и влажни очи на стареца бяха уголемени от черни очила с дебели стъкла. Брадата му, рядка и бяла, едва покриваше червеникавите петна по бузите му. Габриел знаеше още преди Клайн да му го каже, че е бил в концлагер. Гладът, както куршумите и огънят, оставяше следи. Габриел ги беше виждал по лицата на хората в своя кибуц в долината на Израил. Беше ги виждал и по лицата на родителите си.