Пишеше на кухненската маса на лаптоп, доставен от Службата. Всяка вечер заключваше компютъра в таен сейф, скрит в пода под дивана във всекидневната. Нямаше опит в писането, така че подхождаше към проекта инстинктивно, сякаш ставаше въпрос за картина. Започна с грунда, общ и неясен, после постепенно добави пластовете боя. Използваше проста палитра и техниката му на рисуване беше изключително прецизна. Докато дните бавно течаха, лицето на Радек изплува отново, и то толкова ясно, колкото го бе пресъздала ръката на майка му.
Работеше до ранния следобед, после правеше почивка и се разхождаше до Университетската болница „Хадасах“, където — след месец в безсъзнание — Ели Лавон показваше признаци, че може да излезе от комата. Габриел присядаше до приятеля си за около час и му разказваше за хода на делото. След това се връщаше в апартамента и работеше до мръкване.
В деня, когато завърши доклада, той се мота в болницата до свечеряване и се случи там тъкмо когато Лавон отвори очи. Известно време Ели се взира невиждащо в пространството, после старото любопитство се върна в погледа му и той заразглежда, премигвайки, непознатата обстановка на болничната стая, преди най-накрая да спре очи върху лицето на Габриел.
— Къде сме? Във Виена?
— В Йерусалим.
— Какво правиш тук?
— Работя по един доклад за Службата.
— За какво?
— За залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек.
— Радек?
— Той живееше във Виена под името Лудвиг Фогел.
Лавон се усмихна.
— Разкажи ми всичко — прошепна той, но преди Габриел да успее да каже и дума, отново изгуби съзнание.
* * *
Когато Габриел се върна в апартамента същата вечер, лампичката на телефонния секретар премигваше. Той натисна бутона „Старт“ и чу гласа на Моше Ривлин:
Затворникът от Абу Кабир иска да поговорите. Аз бих му казал да върви по дяволите. Решението е твое .
Затворът беше обграден с висока стена с цвета на пясъчника, обточена по краищата със спирали от бодлива тел. Рано на следващата сутрин Габриел се представи на външния вход и незабавно бе приет. За да стигне до вътрешността, трябваше да мине през ограден участък, който много му напомни за Пътя за рая в Треб-линка. На другия край го чакаше надзирател, който мълчаливо го въведе в осигурителната камера, после в стаята за разпити — без прозорци и с голи стени от пенобетон. Радек седеше неподвижно до масата, облечен за свидетелстването си в строг черен костюм и с вратовръзка. Стиснатите му в юмруци ръце, оковани в белезници, лежаха на масата. Той поздрави Габриел с почти незабележимо кимване, но остана седнал.
— Махни му белезниците — каза Габриел на надзирателя.
— Това е против правилника.
Габриел изгледа надзирателя и минута по-късно белезниците ги нямаше.
— Правите го много добре — каза Радек. — Това друг от вашите номера ли е? Да не би да се опитвате да демонстрирате властта си над мен?
Габриел придърпа грубия железен стол и седна.
— Не мисля, че при тези обстоятелства е необходима подобна демонстрация.
— Предполагам, че сте прав — съгласи се Радек. — И все пак се възхищавам на начина, по който се справихте с цялата операция. Ще ми се да мисля, че аз бих се справил също толкова добре.
— За кого? — попита Габриел. — За американците или за руснаците?
— Намеквате за изявленията, направени в Париж от онзи идиот Белов?
— Верни ли са?
Радек го изгледа мълчаливо и само за няколко секунди нещо от предишната решителност се върна в сините му очи.
— Когато някой участва в играта толкова дълго, колкото мен, той създава толкова много връзки и се включва в толкова много схеми, че накрая понякога му е трудно да разбере къде е границата между истината и лъжата.
— Белов изглежда сигурен, че знае истината.
— Да, но се опасявам, че това е увереността на глупак. Виждате ли, Белов не беше в ситуация да знае истината. — Радек смени темата: — Предполагам, че сте видели вестниците тази сутрин.
Габриел кимна утвърдително.
— Преднината при победата му е по-голяма от очакваното. Очевидно моят арест има нещо общо с това. Австрийците никога не са обичали чужди хора да се бъркат в техните работи.
— Нали не злорадствате?
— Не, разбира се — отговори Радек. — Само съжалявам, че не се пазарих повече в Треблинка. Може би не трябваше да се съгласявам така лесно. Сега не съм толкова сигурен, че кампанията на Петер щеше да пострада от разкритията за моето минало.
Читать дальше