Даниъл Силва - Смърт във Виена

Затворникът от Абу Кабир беше в пълно неведение за бурята, която се вихреше около него. Затворничеството му бе самотно, макар и не прекалено сурово. Той поддържаше килията и дрехите си чисти, хранеше се и се оплакваше по-малко. Пазачите му, макар че им се искаше, не можеха да го мразят. По своята същност той беше полицай и тъмничарите му сякаш виждаха нещо познато в него. Радек се отнасяше учтиво с тях и те му отвръщаха със същото. Той беше нещо като забележителност. Бяха чели за мъже като него в училище и минаваха покрай килията му по всяко време само за да го погледнат. Радек започна все повече да се чувства като музеен експонат.

Той постави само едно искане: да му се носи вестник всеки ден, за да е в крак с текущите събития. Въпросът бе отнесен надлежно до Шамрон, който даде съгласието си, при условие че вестникът е израелски, а не германско издание. Всяка сутрин „Йерусалим Поуст“ пристигаше заедно с подноса със закуската му. Обикновено Радек прескачаше статиите за самия него — те така или иначе бяха неверни — и обръщаше направо на раздела за международни новини, за да се осведоми за развитието на изборите в Австрия.

Моше Ривлин го посети няколко пъти, за да го подготви за предстоящите свидетелски показания. Беше решено да се прави видеозапис на заседанията и вечерта той да бъде излъчван по израелската телевизия. Вълнението на Радек сякаш нарастваше, колкото повече приближаваше денят на първата му публична поява. Ривлин дискретно помоли началника на затвора да наблюдава затворника — да не направи опит за самоубийство. В коридора точно пред решетките на килията му беше поставен пазач. Отначало Радек се ядоса на допълнителния надзор, но скоро се радваше на компанията.

В деня преди свидетелските показания Ривлин дойде за последен път. Те прекараха един час заедно; Радек беше замислен и за първи път изобщо не искаше да сътрудничи. Моше прибра набързо документите си и помоли пазача да отвори вратата на килията.

— Искам да го видя — внезапно рече Радек. — Попитайте го дали ще ми окаже честта да ме посети. Кажете му, че имам няколко въпроса, които бих искал да му задам.

— Нищо не мога да обещая — отговори Ривлин. — Не съм свързан с…

— Просто го попитайте — настоя Радек. — Най-лошото, което може да направи, е да откаже.

Шамрон задължи Габриел да остане в Израел до първия ден, в който Радек щеше да даде показания, и той, макар да нямаше търпение да се върне във Венеция, неохотно се съгласи. Остана в тайната квартира близо до Сионската порта и всяка сутрин се събуждаше от звъна на църковните камбани, долитащ от Арменския квартал. Седеше на сенчестата тераса, гледаща към стените на Стария град, и се наслаждаваше на кафето и вестниците. Следеше отблизо делото на Радек. Хареса му това, че името на Шамрон, а не неговото, бе спрягано във връзка със залавянето. Габриел живееше в чужбина под чужда самоличност и не искаше в пресата да се шуми около истинското му име. Освен това, след всичко, което Шамрон бе направил за страната си, той наистина заслужаваше своя звезден миг.

Докато дните спокойно отминаваха, Габриел откри, че Радек му се струва все по-непознат. Макар и надарен с почти фотографска памет, той се мъчеше да си спомни ясно чертите на лицето му или неговия глас. Треблинка му приличаше на сцена от кошмар. Габриел се чудеше дали е било така и с майка му. Дали Радек е останал в съзнанието й като неканен гост, или тя се е мъчела да го извика в паметта си, за да предаде образа му върху платното? Дали е било така и с всички онези, които се бяха срещали толкова безусловно със злото? Може би това обясняваше мълчанието, което обгръщаше оцелелите. Може би те бяха милостиво освобождавани от болката на спомените като единствен начин за самосъхранение. Една мисъл се въртеше непрестанно в съзнанието му: Ако през онзи ден в Полша Радек бе убил майка му вместо другите две момичета, той никога нямаше да съществува. Така и той започна да чувства вината на оцелелите.

Беше сигурен само в едно: не бе готов да забрави. Ето защо му стана приятно, когато един следобед му се обади последовател на Лев и го попита дали би искал да напише официалната история по това дело. Габриел прие, при условие че ще напише и една по-мека версия на събитията, която да остане в архивите на „Яд Вашем“. Последва дълъг спор относно това кога такъв документ би могъл да стане обществено достояние. Уговориха се, че датата на издаване ще бъде след четиридесет години, и Габриел се залови за работа.