Даниъл Силва - Смърт във Виена

— Тук имаше ли сграда?

— Беше направена така, че да изглежда като обикновена гарова постройка, но в действителност беше пълна с ценни предмети, иззети от предишните лагеристи. Онази част там я наричаха Гаровия площад. Отвъд него беше Приемният площад, или Площадът за сортиране.

— Вие виждали ли сте пристигащите композиции?

— Аз нямах нищо общо с тази работа, но — да, виждал съм ги да пристигат.

— Имало е две различни процедури по посрещането им, нали? Една за евреите от Западна Европа и друга за тези от Изтока?

— Да, така е. Към западноевропейските евреи се отнасяха с измама и лицемерие. Нямаше бой с камшици, нито викове. Помолваха ги учтиво да слязат от влака. Медицински персонал в бели престилки ги чакаше на Приемния площад, за да се погрижи за слабите и недъгавите.

— Значи това е било хитрост. Старите и болните веднага са били отвеждани и разстрелвани.

Радек кимна.

— А източните евреи? Как ги посрещаха на перона?

— Посрещаха ги украинци с камшици.

— А после?

Радек вдигна фенерчето и насочи лъча му на кратко разстояние отвъд поляната.

— Там имаше оградено с бодлива тел място. Зад телта се издигаха две сгради. Едната беше предназначена за съблекалня. Във втората работници евреи отрязваха косите на жените. Когато свършеше подстригването, те поемаха по този път. — Освети пътеката с фенерчето. — Тук имаше проход, приличащ по-скоро на улей за прекарване на говеда, който бе широк няколко стъпки и беше ограден с бодлива тел, преплетена с борови клонки. Наричаха го Тръбата.

— Есесовците обаче са имали специално название за него, нали?

Радек кимна утвърдително.

— Наричаха го Пътя за рая.

— И къде отвеждаше Пътя за рая?

Австриецът вдигна лъча на фенерчето.

— В горния лагер — отвърна той. — Лагерът на смъртта.

Тръгнаха напред и отидоха до широка поляна, осеяна със стотици заоблени камъни, всеки от които представляваше една от унищожените еврейски общности в Треблинка. На най-големия камък имаше надпис: Варшава . Габриел погледна отвъд камъните — към небето на изток. Беше започнало да се развиделява.

— Пътя за рая водеше директно в тухлената сграда с газовите камери — каза Радек, нарушавайки тишината. Изглеждаше внезапно обладан от желание да говори. — Всяка от камерите беше четири на четири метра. Отначало бяха само три, но скоро се оказа, че има нужда от по-голям капацитет за задоволяване на потребностите. Бяха добавени още десет. Един дизелов мотор вкарваше въглеродния оксид в камерите. Задушаването ставаше за по-малко от трийсет минути. След това телата се изваждаха.

— Какво се правеше с тях?

— В продължение на няколко месеца те се трупаха там отвън, в големи ями. Но много скоро ямите се препълниха и разлагането на труповете зарази лагера.

— Тогава ли пристигнахте?

— Не веднага. Треблинка беше четвъртият лагер в списъка ни. Първо изчистихме ямите в Биркенау, после в Белзец и Собибор. С Треблинка се заехме едва през март 1943 година. Когато пристигнах… — Гласът му пресекна. — Беше ужасно.

— Какво направихте?

— Разкопахме ямите, разбира се, и извадихме телата.

— Ръчно?

Той поклати глава.

— Имахме багер. С него работата вървеше по-бързо.

— Клещите, нали така сте го наричали?

— Да, така.

— И след като телата биваха извадени?

— Изгаряхме ги на големи железни решетки.

— Имали сте специално название на тези решетки, нали?

— Скарите — отговори Радек. — Наричахме ги Скарите.

— А след като изгаряхте труповете?

— Разтрошавахме костите, част от тях заравяхме отново в ями, другите ги извозвахме до река Бут и ги хвърляхме във водата.

— А щом бяха изпразнени всички стари ями?

— След това телата бяха откарвани направо от газовите камери на Скарите. Така се действаше до октомври същата година, когато лагерът беше затворен и всички следи от него бяха заличени. Аз работих по този въпрос малко повече от година.

— И все пак сте успели да ликвидирате осемстотин хиляди души.

— Не бяха осемстотин хиляди.

— А колко тогава?

— Над милион. Това е съвсем друго нещо, нали? Над един милион души в миниатюрно място като това, насред полската гора.

Габриел си взе обратно фенерчето и извади беретата си. После смушка Радек да върви напред. Тръгнаха по пътеката през поляната с камъните. Залман и Навот останаха назад в горния лагер. Габриел чуваше стъпките на Одед по чакъла зад гърба си.

— Поздравления, Радек. Заради вас това място е само едно символично гробище.