Даниъл Силва - Принцът на огъня

Наложи му се да подписва декларации, да полага клетви и да отговаря на безпардонни въпроси за състоянието на банковата си сметка. Снимаха го и му издадоха служебна карта, която трябваше да провеси на врата си. Бяха му взети отново пръстови отпечатъци, защото никой, изглежда, не можа да открие взетите през 1972 година. Направиха му медицински преглед и лекарят, като видя белезите по цялото му тяло, се изненада, че изобщо напипва пулса му и че във вените му все още тече кръв. Той дори изтърпя психиатричния преглед с психолога на Службата, който надраска няколко бележки в досието му и забързано напусна стаята. От гаража му зачислиха една шкода седан, от интендантството му дадоха едно помещение без прозорци в сутерена и квартира, докато си намери собствено жилище. Габриел, който искаше да остане настрана от „Цар Саул“, си избра неизползван безопасен апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим, недалеч от старото студентско градче на Художествената академия „Бетсал’ел“.

По залез-слънце бе извикан в административния сектор за последния ритуал по завръщането му. Лампата над вратата на Лев светеше в зелено. Секретарката му — привлекателна девойка със загорели от слънцето крака и светлокестенява коса — натисна някакъв невидим бутон и вратата безшумно се отвори, като входа на банков трезор.

Габриел влезе, но изведнъж спря, преди да продължи напред. Почувства се странно объркан, като човек, който се връща след години в детската си стая само за да открие, че тя е превърната в кабинет на баща му. Този кабинет някога бе принадлежал на Шамрон. Но вече ги нямаше надрасканото дървено бюро и стоманените кантонерки. Липсваше и германското късовълново радио, от което бе слушал войнствените гласове на своите неприятели. Сега властваше модерната монохромна сива мебел. Старият линолеум беше заменен с дебел директорски килим. Имаше и няколко скъпи на вид ориенталски килимчета, разположени стратегически из стаята. Една плафониера хвърляше бяла светлина над къта за сядане, обзаведен със съвременна кожена гарнитура, която напомни на Габриел за чакалня на летище. Най-близката до къта за сядане стена беше заета от огромен плазмен видеоекран, на който тихо проблясваха безупречно ясни картини от предавания на световните телевизии. Дистанционното, което лежеше на стъклената масичка, беше с размерите на молитвеник и изглеждаше така, сякаш бе необходимо висше инженерно образование, за да боравиш с него.

Докато бюрото на Шамрон някога беше поставено подобно на бариера срещу вратата, сега Лев бе избрал то да бъде до прозореца. Бледосивите щори почти бяха спуснати, през тях можеха да се видят назъбеният хоризонт на търговската част на Тел Авив и яркият слънчев диск, който бавно потъваше в Средиземно море. Върху огромна повърхност от опушено стъкло на бюрото имаше само компютър и два телефона. Лев седеше пред монитора със събрани като за молитва ръце под брадичката си. Плешивата му глава проблясваше меко на приглушената светлина, но Габриел забеляза, че очилата му не хвърлят отблясъци. Шефът носеше специални лещи, така че неприятелите му в Службата да не могат да видят изражението на очите му.

— Габриел! — възкликна той, сякаш бе изненадан от присъствието му.

Излезе иззад бюрото и внимателно се ръкува с госта си, после допря с костеливите си пръсти рамото му и посочи къта за сядане. Докато Габриел се канеше да се отпусне на фотьойла, една от картините на видеостената привлече вниманието на Лев, но той не можеше да каже точно коя. Въздъхна тежко, бавно извърна глава и заразглежда Габриел с хищнически поглед.

Сянката от последната им среща падна между тях. Тя не беше се състояла в тази стая, а в Йерусалим, в кабинета на министър-председателя. Тогава имаше само една точка в дневния ред: дали Службата да залови Ерих Радек и да го доведе в Израел, за да го изправи пред съда. Лев се бе противопоставил твърдо на идеята, независимо от факта, че Радек едва не бе застрелял майката на Габриел по време на Похода на смъртта, тръгнал от Аушвиц през януари 1945 година. Но тогава премиерът пренебрегна мнението му и разпореди Габриел да поеме ръководството на операцията по залавянето на Радек и тайното му извеждане от Австрия. Сега Радек лежеше в полицейския затвор в Яфа и Лев бе прекарал голяма част от времето си през последните два месеца в опити да поправи вредите, причинени от първоначалната му позиция за залавянето на нациста. Реномето му сред хората на булевард „Цар Саул“ беше спаднало критично. В Йерусалим дори някои се питаха дали не бе дошло време Лев да напусне.