Даниъл Силва - Принцът на огъня

— Посолства, консулства, офиси на „Ел Ал“, големи синагоги, центрове на еврейски общности, училища. — Последните думи на Шамрон отекнаха под купола на църквата, преди да заглъхнат. — Те отново ще ни ударят, Габриел. Можеш да ни помогнеш да ги спрем. Познаваш ги, колкото и всички други на булевард „Цар Саул“. — Той обърна поглед към олтарната картина. — Познаваш ги като мазките от четката на Белини.

Стареца погледна към Алон.

— Дните ти във Венеция свършиха. От другата страна на лагуната те очаква самолет. Ще се качиш на него — независимо дали ти харесва или не. Какво ще правиш след това — си е твоя работа. Можеш да отседнеш в някоя безопасна квартира и да размишляваш върху живота си или да ни помогнеш да открием тези убийци, преди да нанесат следващия си удар.

Габриел не можеше да подмине предизвикателството. Шамрон беше прав: нямаше избор, трябваше да замине. Обаче имаше нещо в самодоволния тон на Ари, което го дразнеше. Години наред той го бе увещавал да напусне Европа и да се върне в Израел, за да поеме управлението на Службата или поне да ръководи операциите. Габриел все пак усети, че Шамрон изпитва известно задоволство от създалата се ситуация. „Това си е чист макиавелизъм 15 15 Политика, при която се поставя изгодата над политическия морал чрез насилие, хитрост, вероломство. — Б.пр. “, помисли си на шега той.

Изправи се и отиде до олтарната картина. Не можеше да става и дума да се опита да я завърши набързо. Фигурата на свети Кристофър с Младенеца, възседнал раменете му, все още се нуждаеше от сериозен ретуш. След това цялата картина трябваше да бъде покрита с лак. Това щеше да отнеме минимум четири, а може би дори шест седмици. Предположи, че Тиеполо ще бъде принуден да възложи реставрацията на някого другиго и от тази мисъл стомахът му се присви. Имаше и още нещо: Израел не беше наводнен с картини на стари италиански майстори. Най-вероятно никога повече нямаше да се докосне до творба на Белини.

— Моята работа е тук — заяви след дълго мълчание Габриел. Гласът му бе натежал от примирение.

— Не, твоята работа беше тук. Връщаш се у дома… — Шамрон се запъна. — … на булевард „Цар Саул“. В Ерец Израел!

— Но тогава Леа също ще дойде — отвърна Габриел. — Ще отнеме известно време за уреждане на формалностите. Дотогава искам да има човек в болницата. Не ме интересува, че в досието ми пише, че е мъртва.

— Вече изпратих агент по сигурността от лондонската ни централа.

Габриел погледна към Киара.

— И нея ще вземем — каза Шамрон, сякаш прочел мислите му. — Ще оставим, колкото е необходимо, един екип от службата по сигурността във Венеция да охранява семейството й и общността.

— Трябва да съобщя на Тиеполо, че напускам.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Дължа му поне това — твърдо заяви Габриел.

— Направи каквото трябва. Само че по-бързо.

— А какво ще стане с нещата ми в къщата?

— Хората от отдел „Изтегляне“ ще се погрижат за вещите ти. Когато приключат, от теб няма да има и следа тук. — Въпреки забележката на Габриел, Стареца си запали цигара. Той задържа за миг клечката пред лицето си, после я духна церемониално. — Ще бъде така, сякаш никога не си съществувал.

Шамрон му отпусна един час. С беретата на Киара в джоба на сакото си, Габриел се измъкна през задната врата на църквата и се запъти към Кастело. Беше живял там по време на чиракуването си и познаваше добре заплетените улички в сестиерата 16 16 Квартал в средновековна Венеция. — Б.пр. , където туристите никога не стъпваха и много от къщите бяха необитаеми. Съзнателно избра обиколен маршрут, по който бе невъзможно някой преследвач да остане незабелязан. Веднъж дори нарочно се отби в един вътрешен двор, където можеше да се влезе и излезе само от едно място. След двадесет минути беше сигурен, че никой не го следи.

Офисът на Франческо Тиеполо се намираше в Сан Марко, на улица „Марзо“ 22. Габриел го завари, седнал зад голямата дъбова маса, която използваше като бюро. Беше привел огромното си туловище над купчина книжа. Ако не бяха лаптопът и електрическите лампи, можеше да мине за фигура от ренесансова картина. Той вдигна поглед към Габриел и му се усмихна. Заради рошавата му черна брада по улиците на Венеция туристите често го бъркаха с Лучано Павароти. Напоследък беше взел да позира за снимки, пеейки много фалшиво няколко стиха от Non ti scordar di me 17 17 Не ме забравяй (ит.). — Б.пр. .