Даниъл Силва - Принцът на огъня

Той прехвърли пистолета „Макаров“ от раницата в джоба на якето си и тръгна към художника. Мъжът беше с гръб към него. Ако се съдеше по позата на главата му, той се взираше в далечината към планината Сент Виктоар. Наблюденията на Мартино се потвърдиха няколко секунди по-късно, когато зърна платното за пръв път. Творбата много напомняше класическите пейзажи на Сезан. Всъщност беше обезпокоително точна репродукция.

Художникът беше погълнат до такава степен от работата си, че не чу приближаването на Мартино. Спря да рисува и го погледна едва когато той застана зад гърба му. Носеше дебел вълнен пуловер и измачкана широкопола шапка, която потрепваше от вятъра. Сивата му брада беше дълга и рошава, а ръцете му бяха изцапани с боя. Ако се съдеше по изражението му, не беше никак доволен, че го прекъсват. Мартино изпита симпатия към него.

— Очевидно сте голям поклонник на Сезан — заговори го той.

Художникът кимна и се върна към работата си.

— Репродукцията е много добра. Ще ми я продадете ли?

— Страхувам се, че тази вече е договорена, но ако желаете, мога да ви нарисувам друга.

Мартино му подаде визитката си.

— Можете да се свържете с мен в кабинета ми в университета. Ще обсъдим цената, когато видя завършеното платно.

Художникът взе визитката и я пусна в дървения куфар, в който държеше боите и четките си. Мартино му пожела успешна работа и продължи през археологическия обект към изкопа, в който беше работил предния следобед. Спусна се в ямата, махна синия брезент, покриващ дъното й, и откри грубо издяланата каменна глава. След това отвори раницата си и извади отвътре малка хавлиена кърпа за ръце и четка. Вече се канеше да пристъпи към работа, когато съзря в дъното на ямата нечия сянка. Пол се надигна на колене и погледна нагоре. Очакваше да види Ивет или някой от другите археолози, работещи на разкопките. Вместо това, забеляза увенчания с шапка силует на художника, закрил с тялото си лъчите на яркото слънце. Той вдигна ръка към челото си и заслони очи.

— Ще бъдете ли така добър да се махнете оттам? Засенчвате ми светлината.

Художникът мълчаливо протегна визитката, която Мартино току-що му беше дал.

— Мисля, че името на нея е грешно.

— Моля?

— Тук пише Пол Мартино.

— Да, това съм аз.

— Но не е истинското ви име, нали?

Мартино усети, че лицето му пламва. Вгледа се внимателно във фигурата, застанала на ръба на изкопа. Това наистина ли беше той? Не можеше да е сигурен, не и при тази гъста брада и широкополата шапка. После се сети за пейзажа. Картината беше перфектна имитация на Сезан и като багри, и като композиция. Разбира се, че е той. Пол плъзна бавно ръка към джоба си и се опита да спечели още малко време.

— Слушай, приятелю, името ми е…

— Халед ал Халифа — прекъсна го художникът. Следващите му думи бяха на арабски: — Наистина ли искаш да умреш като французин? Ти си Халед, син на Сабри, внук на Асад, Лъвът на Бейт Сайед. Пистолетът на баща ти е в джоба на якето ти. Хайде, опитай се да го извадиш. Но преди това ми кажи името си.

Халед сграбчи дръжката на пистолета, но в мига, в който го извади от джоба си, първият куршум прониза гърдите му. Вторият го накара да изпусне оръжието. Той политна назад и удари главата си в каменистото дъно на изкопа. Докато губеше съзнание, умиращият мъж погледна нагоре и видя как евреинът загреба шепа пръст от купчината до ръба на ямата. Хвърли я върху лицето на Халед, след това вдигна за последен път пистолета си. Арабинът видя проблясъка на изстрела, сетне го обгърна тъмнина. Ямата започна да се върти и той усети как пропада в спиралата на миналото.

Художникът затъкна отново беретата в колана на панталона си и се върна на работното си място. Топна четката си в черна боя и се подписа върху платното, след което му обърна гръб и тръгна да се изкачва по склона на хълма. В сянката на древната стена срещна девойка с къса коса, която приличаше донякъде на Фелах ал Тамари. Той й пожела добро утро и яхна мотоциклета си. Миг по-късно вече го нямаше.

Романът „Принцът на огъня“ е художествено произведение. Но в него има много реални факти, а написването му бе провокирано до голяма степен от една снимка на малко момче, дошло на погребението на баща си — известен терорист, убит от агенти на Израелското разузнаване в Бейрут през 1979 г. Терористът беше Али Хасан Саламех от „Черният септември“, организатор на клането по време на Олимпийските игри в Мюнхен и на много други убийства, а мъжът, в чийто скут седи момчето от снимката, не е някой друг, а самият Ясер Арафат. Запознатите с израелско-палестинския конфликт ще открият, че съм заимствал доста неща от Али Хасан Саламех и прочутия му баща, за да създам въображаемите Асад и Сабри ал Халифа. Но между двамата Саламех и двамата Ал Халифа има значителни разлики, които са прекалено много, за да бъдат изброявани тук. При изследване на Крайбрежната равнина няма да откриете доказателства за село, наречено Бейт Сайед, защото такова не съществува. „Тохнит Далет“ е било истинското име на плана за изселването на враждебното арабско население от земята, определена за новата държава Израел. Някога в Западна Галилея е съществувало село Самария. Разрушили са го, както е описано в книгата. „Черният септември“ наистина е бил тайното оръжие на Арафатовата Организация за освобождение на Палестина и последиците от кратката му, но кървава терористична дейност са налице и днес. Именно „Черният септември“ за пръв път демонстрира ефикасността на извършването на зрелищни терористични актове на международната сцена и доказателствата за това са навсякъде около нас. Те могат да се видят в училището в Беслан, във взривяването на четирите влака в Мадрид и на празното място в Манхатън, където някога се издигаха кулите близнаци на Световния търговски център.