Даниъл Силва - Принцът на огъня

„Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ — маслената картина, приписвана неособено убедително на Еразъм Квелин — пристигна на следващия ден. Габриел прекара по-голямата част от следобеда в разглобяване на сложния транспортен сандък и прибегна до помощта на Шамрон, за да постави огромната картина на два статива. Изображението на Даниил, заобиколен от диви зверове, заинтригува Ари и той остана до късно през нощта. А Габриел, въоръжен с памучни тампони и купа с разтвор от дестилирана вода и амоняк, се зае с досадната задача да почисти повърхността на картината от образувалия се в продължение на век слой мръсотия.

Алон се опита да възстанови, доколкото е възможно, работните си навици от Венеция. Ставаше, преди да се е развиделило, и се противопоставяше на навика си да включи радиото, защото се опасяваше, че дневната порция кръвопролития и постоянните сигнали за тревога могат да развалят магията, в която го бе потопила картината. Стоеше в ателието до обяд и обикновено късно вечер се връщаше да продължи работата си. Прекарваше на булевард „Цар Саул“ колкото е възможно по-малко време, затова научи за оставката на Лев по радиото в колата си, докато шофираше от улица „Наркис“ към „Маунт Херцел“, за да види Леа. Когато бяха заедно, пътешествията й до Виена бяха по-незначителни и краткотрайни. Тя му задаваше въпроси за миналото им.

— Къде се запознахме, Габриел?

— В „Бетсал’ел“. Ти си художник, Леа.

— Къде се оженихме?

— В Тивериада. На терасата на Шамрон, която гледа към Генисаретското езеро.

— И сега си реставратор?

— Учих във Венеция при Умберто Конти. Ти имаше обичая да ме посещаваш през няколко месеца. Позира като немска девойка от Бремен. Спомняш ли си?

Един горещ юнски следобед Габриел пиеше кафе заедно с доктор Бар Зви в служебната столова на клиниката.

— Тя ще бъде ли в състояние да излезе някога оттук?

— Не.

— А за кратки периоди?

— Възможно е — отговори лекарят. — Всъщност мисля, че това е доста добра идея.

Първите няколко пъти Леа излизаше от клиниката, придружена от медицинска сестра. После, когато започна да се чувства по-уверено навън, Габриел сам я водеше в апартамента си. Тя сядаше на един стол в ателието му и го наблюдаваше как работи в продължение на часове. Понякога присъствието й му действаше успокоително, друг път му причиняваше нетърпима болка. Но винаги му се искаше да я настани до статива и да пресъздаде жената, която беше качил в колата през онази снежна нощ във Виена.

— Имаш ли мои картини?

Той й показа портрета в спалнята. Когато го попита кой е моделът, Габриел й отговори, че това е самият той.

— Изглеждаш тъжен.

— Бях уморен. Нямаше ме в продължение на три години.

— Наистина ли аз съм нарисувала това?

— Беше по-добра от мен — рече той.

Един следобед, докато ретушираше унищожен участък от лицето на Даниил, тя го попита защо е отишла във Виена.

— Бяхме се разделили заради работата ми. Мислех, че прикритието ми е достатъчно надеждно, за да ви взема при мен. Постъпих глупаво и ти си тази, която плати заради грешката ми.

— При теб имаше още една жена, нали? Едно френско момиче, което работеше за Службата.

Габриел кимна и продължи работата си върху лицето на Даниил. Леа настоя за още информация.

— Кой го направи? — попита тя. — Кой сложи бомбата в колата ми?

— Арафат. Трябвало е да умра заедно с теб и Дани, но човекът, отговорен за изпълнението на мисията, променил плана.

— Жив ли е още този човек?

Габриел поклати глава.

— А Арафат?

Той й обясни, че Ясер Арафат — смъртният враг на Израел — сега живее близо, в Рамала.

— Арафат е тук ! Как е възможно това?

„От устата на невинните“ — помисли си Габриел. В същия момент чу стъпки по стълбището. Ели Лавон влезе в апартамента, без да си направи труда да почука.

В дефилетата и клисурите на Буш дю Рон задуха първият мистрал. Докато слизаше от своя мерцедес седан, Пол Мартино закопча платненото си работно яке и вдигна яката му. В Прованс беше дошла поредната зима. „Още две-три седмици — помисли си той — и ще трябва да преустановя разкопките до пролетта“.

Извади платнената раница от багажника на колата и тръгна покрай древната каменна стена на планинската крепост. Като стигна до края на стената, Пол спря. На около петдесет метра от него, близо до върха на възвишението, някакъв художник стоеше пред една картина. На върха на хълма често идваха художници да рисуват. Самият Сезан 78 78 Пол Сезан (1839 — 1906) — френски живописец, който осъществява връзката между импресионизма и кубизма. — Б.пр. беше обожавал внушителната гледка от масива Шен дьо л’Етоал. И все пак Мартино реши, че ще е по-разумно да разгледа по-отблизо човека, преди да се залови за работа.