Даниъл Силва - Пратеникът

— Да не говориш за неизвестен портрет на Маргьорит Гаше, а, Джулиан?

— Може би трябва да хвърлиш един поглед на менюто.

— Майната му на менюто! Отговори на въпроса ми. За неизвестен портрет на Маргьорит ли говориш?

— Казах ти колкото можах относно съдържанието, Андрю. И това е всичко. Ако искаш да разбереш какво е, трябва да видиш лично.

— Предлагаш ми да я видя?

— Предлагам на твоя човек да я види, не на теб.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Моят човек е постоянно зает да ръководи света.

— Готов съм да предложа на теб и на Зизи ексклузивна седемдесет и два часова опция. След това ще я направя достояние на други колекционери.

— Лош ход, Джулиан. Моят човек не обича ултиматумите.

— Това не е ултиматум. Просто бизнес. Той е наясно с това.

— За каква цена говорим?

— За осемдесет и пет милиона.

— Осемдесет и пет милиона? Тогава наистина се нуждаеш от Зизи. Виждаш ли, парите са малко кът напоследък. Не помня кога за последен път някой е заложил осемдесет и пет милиона за нещо. А ти, Джулиан?

— Тази картина си струва всяко пени.

— Ако е това, което казваш, и ако е в отлично състояние, ще ти осигуря твоите осемдесет и пет милиона на бърза ръка. Разбираш ли, моят човек отдавна търси нещо сензационно — като това. Обаче ти го знаеш, нали, Джули? Затова я предложи първо на мен. Знаел си, че можем да сключим сделката за един следобед. Никакви търгове. Никаква преса. Никакви заядливи въпроси за твоята кротка малка французойка, която иска да остане анонимна. Що се отнася до теб, аз съм гъската, която снася златни яйца, и ще трябва да дадеш полагаемото на гъската.

— За какво говориш, по дяволите, Андрю?

— Знаеш точно за какво говоря.

— Може би днес не загрявам бързо. Имаш ли нещо против да ми го кажеш ясно?

— Говоря за пари, Джулиан. Говоря за много малко резенче от един много голям пай.

— Искаш дял? Своят пай от плячката, както обичат да се изразяват американците.

— Да изключим американците от това, а? В момента моят човек не си пада много по тях.

— За какъв точно резен говорим, Андрю?

— Да кажем, заради самия разговор, че твоята комисиона от продажбата е десет процента. Това означава, че ще прибереш осем и половина милиона долара за един следобед работа. Аз те моля за десет процента от твоята комисиона. Всъщност аз не моля, а искам. И ти ще ги платиш, защото такива са правилата на играта.

— Ако не ме лъже отслабналата ми памет, ти си ексклузивен художествен консултант на Зизи ал Бакари и той ти дава безбожна заплата. Ти практически живееш за сметка на Зизи. Освен това прекарваш по-голяма част от свободното си време, като си почиваш в неговите курорти. Той прави това, за да може съветите, които му даваш, да бъдат незасегнати от твои лични договаряния. Но ти тъчеш на два стана, нали, Андрю? От колко време продължава това? Колко си обрал от каймака? Колко си спестил за себе си от парите на Зизи?

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

— Точно така, скъпи. Ето защо ти никога няма да споменаваш и дума на Зизи. Предлагам ти седем и половина милиона долара за един следобед работа. Не е зле, Джули. Приеми сделката. Да забогатеем заедно, а?

— Добре, Андрю. Ще си получиш десетте процента. Обаче искам в моята галерия Зизи ал Бакари, в целия му блясък, след седемдесет и два часа, иначе сделката се отменя.

Габриел спря записа, върна го малко назад и пусна отново финалната част.

— Но ти тъчеш на два стана, нали, Андрю? От колко време продължава това? Колко си обрал от каймака? Колко си спестил за себе си от парите на Зизи?

— Това не са пари на Зизи. Това са мои пари. И щом Зизи не знае, това не му вреди.

— А ако го научи? Ще те изхвърли без капчица милост и ще остави лешоядите да кълват кокалите ти.

— Точно така, скъпи. Ето защо ти никога няма да споменаваш и дума на Зизи.

Алон затвори файла и извади диска от компютъра.

— Господин Малоун е бил много лошо момче — отбеляза Яков.

— Да, бил е — потвърди Габриел, въпреки че вече знаеше това от известно време.

— Не мислиш ли, че някой трябва да каже на Зизи за това? — попита Дина. — Справедливостта го изисква.

— Така е — съгласи се Габриел и мушна диска в джоба си. — Някой трябва да го направи, но не още.

Това бяха едни от най-дългите седемдесет и два часа, които бяха преживявали. Имаше фалстартове и лъжливи обещания, поети и нарушавани ангажименти в рамките на един следобед. В един миг Малоун заплашваше, в следващия умоляваше.