Даниъл Силва - Пратеникът

Госпожица Арчър се усмихна тъжно и заслиза по стълбите. В очите й нямаше сълзи. Беше се наплакала скришом, както правеше повечето неща в живота си. Стъпките й също не бяха колебливи. Двайсет и седем години бе идвала сутрин в този кабинет пет пъти седмично. В съботите също, ако имаше работа за вършене. Тя очакваше с нетърпение пенсионирането си, макар че то бе настъпило малко по-рано от очакваното. Може би щеше да направи дълга ваканция или да си купи къщичка в провинцията. От известно време си бе харесала едно местенце в Чилтърнс. Беше сигурна само в едно. Не съжаляваше, че напуска. Мейсънс Ярд никога нямаше да е същият, не и с набиващата се на очи госпожица Банкрофт в него. Не че госпожица Арчър имаше нещо против американките. Тя просто не желаеше да е съседка с една от тях.

Когато наближи долния край на стълбите, прозвуча бръмченето на домофона и автоматичните ключалки на входната врата се отвориха.

„Благодаря ти, Елена — помисли си тя и излезе навън в студения вечерен въздух. — Не можа да си вдигнеш малкия хубав задник за едно подобаващо сбогуване, а сега практически ме изхвърляш през вратата“. Изкуши се да наруши дългогодишната заповед на господин Ишърууд да изчака вратата отново да се затвори, но професионалистка докрай, остана още десет секунди, докато глухото изщракване на ключалките не я накара да се затътри бавно към пасажа.

Тя не знаеше, че заминаването й се наблюдава от тричленен екип невиоти , които чакаха в един ван, паркиран на отсрещната страна на Дюк Стрийт. Екипът остана във вана още час, за да се увери, че тя не е забравила нещо. После, малко след осем часа, те се промъкнаха през пасажа и бавно тръгнаха през стария, настлан с тухли двор към галерията. На Джулиан Ишърууд, който наблюдаваше от прозореца на кабинета си бавното им приближаване, те заприличаха на гробокопачи, които разполагат с цяла нощ пред себе си.

Операцията започна със сериозно закъснение на следващата сутрин, когато Джулиан Ишърууд — именит лондонски търговец на картини — позвъни дискретно по телефона в дома на ексклузивния художествен съветник на Зизи ал Бакари Андрю Малоун. Отговори му сънлив женски глас, който го информира, че Малоун е извън страната.

— О, беглец от правосъдието? — попита той, опитвайки се да разведри неловката ситуация.

— Опитайте на мобилния му телефон — каза жената, преди да затръшне телефонната слушалка.

За щастие Джулиан имаше номера. Той незабавно го набра и както бе инструктиран, остави кратко съобщение. По-голямата част от деня се изниза преди Малоун да си направи труда да му се обади.

— В Рим съм — каза той тихо. — За нещо голямо. Много голямо.

— Не се изненадвам, Андрю. Ти винаги правиш големи удари.

Малоун подмина с мълчание опита на Ишърууд да го поласкае.

— Опасявам се, че имам само минутка — каза той. — Какво мога да направя за теб, Джули?

— Мисля, че имам нещо за теб. Всъщност нещо за твоя клиент.

— Моят клиент не се занимава със старите майстори.

— Нещото, което имам за твоя клиент, не е от старите майстори. От импресионист е. И то не кой да е импресионист, ако схващаш мисълта ми. То е специално, Андрю. То е нещо, което само шепа колекционери в целия свят могат даже да мечтаят да притежават, а твоят човек по една случайност е един от тях. Предлагам ти първи да я видиш, Андрю — ексклузивна първа опция. Интересува ли те, или да се обърна към някой друг?

— Кажи ми повече, Джули.

— Съжалявам, скъпи, но това не е нещо, което може да се обсъжда по телефона. Какво ще кажеш за един обяд утре? Аз плащам.

— Утре отивам в Токио. Там има един колекционер, притежаващ картина на Моне, която моят човек иска.

— Тогава какво ще кажеш за вдругиден?

— Тогава ще се възстановявам от часовата разлика. Да го направим в четвъртък, а?

— Няма да съжаляваш, Андрю.

— Съжаленията са това, което ни поддържа. Чао, Джули.

Ишърууд затвори телефона и погледна към широкоплещестия мъж с червеникаворуса коса, който седеше от другата страна на бюрото.

— Чудесна работа — каза Узи Навот. — Но следващия път остави Зизи да плати обяда.

Габриел не се изненада, че Андрю Малоун е в Рим, защото той беше под електронно и физическо наблюдение от почти седмица. Бе отишъл във Вечния град, за да придобие една скулптура на Дега, която Зизи държеше под око от доста време, но в понеделник вечерта си тръгна с празни ръце, отлитайки за Токио. Анонимният колекционер, от когото Малоун се надяваше да купи Моне, бе не някой друг, а прочутият индустриалец Морито Ватанабе. Съдейки по пораженческата физиономия на Малоун на излизане от апартамента на Ватанабе, Габриел заключи, че преговорите не са протекли добре. Същата вечер Андрю позвъни на Ишърууд, за да му каже, че ще остане в Токио един ден повече, отколкото е смятал.