Даниъл Силва - Пратеникът

Не се опитвай да се представиш сама, Сара. Не го гледай право в очите. Ако някой трябва да направи крачката, това е Зизи.

Тя сведе очи към обувките си. Вратата на асансьора отново се отвори и този път от нея излязоха двамата Абдуловци — Служителите на Великия и Премъдрия, и паралията хер Верли. Сара ги наблюдаваше, докато влизаха, след това хвърли поглед на Зизи, който продължаваше да я гледа настойчиво.

— Простете ми, господин Ал Бакари — каза Ишърууд. — Днес обноските ми са ужасни. Това е Сара Банкрофт, нашият заместник-директор. Всъщност този следобед сме тук заради нея.

Не прави опит да се ръкуваш с него. Ако ти подаде ръка, здрависай се кратко.

Тя стоеше изпъната, с ръце зад гърба и сведени леко очи. Зизи обхождаше с поглед тялото й. Най-накрая той пристъпи към нея и протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Тя пое ръката му и се чу да отговаря:

— Удоволствието е изцяло мое, господин Ал Бакари. За мен е чест да се запозная с вас, сър.

Зизи се усмихна и задържа ръката й малко повече от приличното. После внезапно я пусна и тръгна към картината. Сара се обърна и този път го видя в гръб — имаше тесни рамене и широк ханш.

— Ако обичате, искам да видя картината — каза той, без да се обръща към някого конкретно, но тя отново чу единствено думите на Габриел. Направи представянето, когато Зизи поиска — каза й той. — Ако го накараш да изслуша цялата история, само ще го ядосаш. Запомни, Зизи е звездата на шоуто, не Маргьорит.

Сара мина край него, като внимаваше да не докосне рамото му, после протегна ръце и бавно свали покривалото от зелено сукно. Тя се забави пред платното малко по-дълго, като сгъваше плата и препречваше гледката на Зизи, преди най-сетне да отстъпи встрани.

— Да ви представя „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ от Винсент ван Гог — каза сдържано. — Масло върху платно, рисувана в Овер през юли 1890 година.

От антуража на Зизи се чу колективно ахване, последвано от възбудено шушукане. Само Зизи остана мълчалив. Черните му очи оглеждаха повърхността на картината, а лицето му си оставаше неразгадаемо. След минута той отмести очи от платното и погледна към Ишърууд.

— Къде я намерихте?

— Бих искал да мога да си припиша заслугата, господин Ал Бакари, но всъщност Сара откри Маргьорит.

Погледът на Зизи се премести върху Сара.

— Вие? — попита той с възхищение.

— Да, господин Ал Бакари.

— Тогава ви задавам същия въпрос като на господин Ишърууд. Къде я намерихте?

— Както Джулиан обясни на господин Малоун, собственикът иска да остане анонимен.

— Не ви питам за неговата самоличност, госпожице Банкрофт. Искам само да узная как я открихте.

Ще трябва да му дадеш нещо, Сара. Той има право, на това. Обаче го направи неохотно и бъди дискретна. Човек като Зизи цени дискретността.

— Това е резултат на мое няколкогодишно проучване, господин Ад Бакари.

— Колко интересно. Разкажете ми повече, госпожице Банкрофт.

— Опасявам се, че не мога да го направя, без да наруша уговорката ми със собствениците, господин Ад Бакари.

— Собственичката — поправи я Зизи. — Според Андрю, картината е собственост на някаква французойка.

— Да, така е, сър, но се опасявам, че не мога да бъда по-конкретна.

— Но аз просто съм любопитен как я намерихте. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Обичам хубавите детективски истории.

— Бих искала да удовлетворя любопитството ви, господин Ал Бакари, но за съжаление не мога. Единственото, което мога да ви кажа, е, че ми отне две години издирване в Париж и Овер, за да намеря картината, и още една година, докато убедя собственичката да я даде.

— Може би един ден, когато мине време, ще бъдете достатъчно мила да споделите с мен повече от тази вълнуваща история.

— Може би, сър — отвърна тя. — Колкото до автентичността, ние сме убедени, че творбата безспорно е на Ван Гог, и разбира се, сме готови да застанем зад тази автентичност.

— Ще се радвам да разгледам докладите на вашите експерти, госпожице Банкрофт, но честно казано, не се нуждая от тях. Разбирате ли, напълно очевидно е, че тази картина наистина е творба на Ван Гог. — Зизи сложи ръка на рамото й. — Елате — каза той бащински. — Ще ви покажа нещо.

Сара пристъпи към платното. Зизи посочи горния десен ъгъл.

— Виждате ли лекия отпечатък на повърхността? Ако не греша, това е отпечатък от пръста на Винсент. Знаете ли, всеизвестно е, че той е бил небрежен по отношение на творбите си. Когато е свършил тази, вероятно я е хванал за ъгъла и я е носил по улиците на Овер до стаята си над кафене „Раву“. В нея по всяко време е имало десетки картини. Обикновено Винсент ги е нареждал до стената, една върху друга. Той е работел толкова бързо, че предишните картини никога не са били достатъчно сухи, когато е слагал новите върху тях. Ако се вгледате внимателно в тази, може да видите структурата на платното, отпечатана върху повърхността на боята.