Даниъл Силва - Пратеникът

Той пресече площада и спря пред къщата с номер 2899. На малката медна табелка пишеше „Венецианска еврейска общност“. Натисна звънеца и бързо обърна гръб на охранителната камера, поставена над вратата. След доста време домофонът изпращя и познат женски глас каза:

— Обърнете се! Искам да видя лицето ви.

Габриел изчака там, където му бе казала — на дървена пейка в огрения от слънцето ъгъл на площада, близо до мемориала в памет на венецианските евреи, арестувани през декември 1943 г. и откарани в концлагера Аушвиц, за да намерят смъртта си. Минаха десет минути, после още толкова. Когато Киара най-накрая излезе от офиса, тя пресече бавно площада и спря на няколко крачки от него, сякаш се страхуваше да дойде по-близо. Все още седнал, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си и погледна към жената, застанала под ослепителната светлина. Носеше избелели сини джинси, които обгръщаха плътно стройните й бедра и се разширяваха под колената, и велурени ботуши с високи токчета. Кройката на бялата й блуза разкриваше в пълна степен пищната й гръд. Буйната й кестенява коса бе прихваната назад с шоколадовокафява сатенена панделка, а на шията й бе завързано копринено шалче. Мургавата й кожа беше много тъмна. Габриел предположи, че наскоро се е пекла на слънце. Очите й — големи и бадемовидни — имаха цвят на карамел, изпъстрен със златисти точици. Те обаче променяха цвета си според настроението й. Последния път, когато ги видя, бяха почти черни от гняв и от размазания грим. Киара скръсти отбранително ръце пред гърдите си и го попита какво прави във Венеция.

— Здравей, Киара. Изглеждаш прекрасно.

Лекият бриз развя косата й и два кичура паднаха пред лицето й. Тя ги отметна с лявата си ръка. Диамантения годежен пръстен, който й беше дал, го нямаше. Сега пръстите й красяха други пръстени, а на китката й блестеше нов златен часовник. Габриел се запита дали са подарък от друг мъж.

— Не съм получавала новини от теб, откакто напуснах Йерусалим — каза Киара с преднамерено спокоен тон, към който прибягваше винаги, когато искаше да прикрие чувствата си. — Оттогава изминаха месеци. А сега се появяваш тук без предупреждение и очакваш да те посрещна с отворени обятия и усмивка на лицето?

— Без предупреждение ли? Тук съм, защото ти помоли да дойда.

— Аз? За какво говориш, по дяволите?

Габриел се вгледа в очите й. Личеше, че не се преструва.

— Извинявай — рече. — Изглежда, са ме изпратили тук под фалшив предлог.

Тя завъртя между пръстите си края на шалчето, като явно се забавляваше от неговото неудобство.

— Кой те е изпратил?

„Донати и Тиеполо — помисли си Габриел. — А може би и самият папа“. Изправи се рязко.

— Няма значение — каза на глас. — Съжалявам, Киара. Беше ми приятно да те видя отново.

Обърна се и понечи да тръгне, но тя го хвана за ръката.

— Почакай. Остани за малко.

— Ще се държиш ли учтиво?

— Учтивостта е за разведени съпрузи с деца.

Габриел отново седна, но Киара остана права. От подлеза излезе мъж със слънчеви очила и светлокафяво спортно сако. Той погледна Киара с възхищение, после пресече площада и изчезна отвъд моста, който водеше към двете стари сефарадски 26 26 Сефарадските евреи са потомци на голямата еврейска общност, живяла в Испания и Португалия през Средновековието. — Б.пр. синагоги, издигащи се в южния край на гетото. Тя го проследи с поглед, след това наклони глава и се взря в Габриел.

— Някой казвал ли ти е, че поразително приличаш на мъжа, който спаси папата?

— Той е италианец — отвърна Габриел. — Не чете ли за него във вестниците?

Тя пренебрегна въпроса му.

— Когато видях репортажа по телевизията, помислих, че халюцинирам. Знаех, че си ти. Онази нощ, след като нещата се поуспокоиха, се обадих в Рим. Шимон ми каза, че си във Ватикана.

Внезапно движение на площада я накара да извърне глава. Загледа се в мъжа с прошарена брада и мека шапка, който вървеше забързано към общинския център. Беше баща й — главният равин на Венеция. Киара вдигна пръстите на десния си крак и го завъртя на върха на токчето си. Габриел познаваше тази поза. Тя означаваше, че ще последва нещо провокативно.

— Защо си тук, Габриел Алон?

— Казаха ми, че си искала да ме видиш.

— И ти дойде? Просто така?

— Да, просто така.

Ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка.

— Какво е толкова смешно? — попита той.

— Горкият Габриел. Още ме обичаш, нали?

— Винаги съм те обичал.