Даниъл Силва - Пратеникът

— Но не и достатъчно, за да се ожениш за мен?

— Може ли да обсъдим това насаме?

— Не сега. Трябва да наглеждам офиса. Другата ми работа — каза Киара с престорено съзаклятнически тон.

— Моля те, предай поздравите ми на рави Дзоли.

— Не мисля, че това е добра идея. Рави Дзоли още ти е много ядосан.

Тя извади ключ от джоба си и му го подхвърли. Той го гледа дълго време. Дори и след месеците раздяла му беше трудно да си представи, че Киара води свой собствен живот.

— Живея сама, в случай че се чудиш. Не че имаш право да знаеш, но е истина. Настани се удобно. Почини си. Изглеждаш скапан.

— Днес ни върви на комплименти, нали? — Габриел пусна ключа в джоба си. — Какъв е адресът?

— Знаеш ли, за шпионин си ужасен лъжец.

— За какво говориш?

— Знаеш адреса ми, Габриел. Взел си го от отдел „Операции“, откъдето си взел и телефонния ми номер.

Тя се наведе и го целуна по бузата. Когато косата й падна на лицето му, той затвори очи и вдиша аромата на ванилия.

Сградата, в която живееше тя, се намираше от другата страна на Канале Гранде, в Санта Кроче, в малък затворен двор с един вход и изход. Като се вмъкна в апартамента, Габриел изпита усещането, че влиза в собственото си минало. Дневната изглеждаше като за снимка в списание. Дори старите списания и вестници изглеждаха подредени от фанатик, стремящ се към външно съвършенство. Той отиде до малка четвъртита масичка и разгледа снимките в рамка: Киара и нейните родители, Киара и по-големият й брат, който живееше в Падуа, Киара с приятелка на брега на Тивериадско море 27 27 Езерото Генисарет в Галилея. — Б.пр. . Именно по време на това свое пътуване тя — току-що навършила двайсет и пет години — бе привлякла вниманието на един търсач на таланти от Службата. Шест месеца по-късно, след като беше проверена обстойно и добре обучена, Киара бе изпратена обратно в Европа като бат левейха 28 28 Помощник-агент, задължително жена. — Б.пр. . Нямаше нейни снимки с Габриел, защото такива не съществуваха.

Той отиде до прозореца и погледна навън. Долу, на девет метра под него, лениво течаха мазните зелени води на Рио дел Меджо. Към отсрещната сграда бе прокарано въже за простиране. Ризи и панталони се полюшваха на слънцето, а в другия край на въжето една старица седеше пред отворения прозорец, отпуснала пълната си ръка на перваза. Тя видимо се изненада, като го видя. Габриел вдигна ключа и каза, че е приятел на Киара от Милано.

Той спусна щорите и отиде в кухнята. В мивката имаше наполовина изпита чаша с кафе с мляко и коричка от намазана с масло препечена филийка. Изключително придирчива към останалите неща, Киара винаги оставяше съдовете от закуската си в мивката чак до вечерта. Като израз на домакинска дребнавост Габриел ги остави там, където си бяха, и влезе в спалнята й.

Хвърли чантата си върху неоправеното легло и устоявайки на изкушението да претърси стенния гардероб и чекмеджетата й, влезе в банята и пусна душа. Отвори шкафчето над мивката и погледна за самобръсначка, афтършейв или друго доказателство за мъжко присъствие. Имаше две неща, които не беше виждал преди: шишенце с приспивателни и друго — с антидепресанти. Върна ги точно на мястото, на което ги намери. Киара, както и той самият, беше обучена да забелязва дори и най-малките промени.

Съблече дрехите си и ги хвърли в коридора, после прекара дълго време под душа. Като приключи, уви хавлията около талията си и отиде в спалнята. Пухеният юрган ухаеше на Киара. Щом отпусна глава върху възглавницата й, камбаните на „Санта Кроче“ удариха за обяд. Той затвори очи и потъна в дълбок сън.

Събуди се късно следобед от шума на ключ, мушнат в ключалката, последван от потракването на токчетата на Киара в антрето. Тя не си направи труда да извика, че се е прибрала. Знаеше, че той ще се събуди при най-малкия шум или движение. Когато влезе в спалнята, тихо си тананикаше глупава италианска популярна песен, която той не харесваше.

Седна в края на леглото, достатъчно близо, та бедрото й да се притисне до ханша му. Габриел отвори очи и я наблюдава, докато тя си свали ботушите и изхлузи джинсите. Киара сложи длан на гърдите му. Той дръпна панделката от косата й и кестенявите къдрици се спуснаха като водопад по лицето и раменете й. Тя повтори въпроса, който му зададе на площада:

— Защо си тук, Габриел Алон?

— Чудех се дали да не пробваме отново — отвърна той.

— Не ми е нужно да пробвам. Вече съм опитвала веднъж и много ми хареса.