Даниъл Силва - Пратеникът

Алон загуби равновесие и падна на паважа. Вдигна глава и видя изстреляната трета ракета. Траекторията й беше по-ниска от тази на предишните и тя летеше право към подиума. В мига преди да попадне в целта, Габриел видя кошмарна картина: Луиджи Донати отчаяно се опитваше да премести кардиналите от Курията и прелатите на безопасно място. Алон остана на земята и покри с тялото си Светия отец, когато още един дъжд от отломки се изсипа върху тях.

— Ти ли си, Габриел? — попита папата с все още затворени очи.

— Да, Ваше Светейшество.

— Свърши ли?

Три бомби, три ракети — символи на Светата Троица, даде си сметка Алон. Пресметнато оскърбление към мушрикун .

— Да, Ваше Светейшество. Мисля, че свърши.

— Къде е Луиджи?

Алон погледна към горящите останки от подиума и видя Донати да излиза, олюлявайки се, от пушека, понесъл на ръце мъртвото тяло на един кардинал.

— Жив е, Ваше Светейшество.

Папата затвори очи и прошепна:

— Благодаря ти, Боже.

Габриел усети, че нечия ръка го сграбчи за рамото. Извърна се и видя четирима мъже в сини костюми и с извадени пистолети.

— Остави го — извика единият от мъжете. — Ние ще го отведем оттук.

Алон гледа мъжете известно време, после бавно поклати глава.

— Аз ще го занеса — отвърна, изправи се и внесе папата в Апостолическия дворец, обграден от швейцарските гвардейци.

Жилищната сграда се издигаше на една тясна калдъръмена уличка близо до църквата „Санта Мария“ в квартала Трастевере. Избелялата светлокафява фасада на четириетажната постройка бе опасана с електрически и телефонни кабели. В няколко големи участъка мазилката бе паднала и отдолу се червенееше зидарията. На приземния етаж се помещаваше малка работилница за мотоциклети, която се бе разпростряла чак до улицата. Вдясно от нея беше входната врата, през която се стигаше до горните етажи. В джоба на Ибрахим ал Бана имаше ключ за тази врата.

Атентатът бе започнал пет минути след като Ал Бана напусна Ватикана. Той се бе възползвал от настъпилата паника на Борго Санто Спирито, за да свали предпазливо своята куфи 20 20 Мюсюлманска шапка (араб.). — Б.пр. и да си окачи на шията голям дървен кръст. Оттам отиде пеш до парка Яникулум, после се спусна по хълма към Трастевере. На Виа дела Паля една заблудена жена го помоли да я благослови. Той го направи, имитирайки думите и жестовете, които бе виждал във Ватикана, след това незабавно помоли Аллах да му прости светотатството.

Сега — вече в безопасност в жилищната сграда — Ал Бана свали противния кръст от шията си и се заизкачва по сумрачното стълбище. Беше му наредено да дойде тук от саудитеца, който замисли и планира атаката, саудитеца, когото познаваше само като Халил. Това трябваше да бъде първата му спирка по пътя за тайно измъкване от Европа и завръщане в мюсюлманския свят. Надяваше се да се върне в родния си Египет, но Халил го убеди, че там няма да е в безопасност. Докато се усетиш, американският лакей Мубарак ще те предаде на неверниците — бе казал саудитецът. — На света има само едно място, където те не могат да те пипнат.

Мястото беше Саудитска Арабия — земята на Пророка, родината на уахабитския ислям. На Ибрахим бе обещана нова самоличност, преподавателско място в престижния университет в Медина и банкова сметка с половин милион долара. Убежището му беше награда от саудитския министър на вътрешните работи — принц Набил. Парите пък бяха дар от саудитския милиардер, който финансираше операцията.

И така мюсюлманският духовник, който се качваше по стълбите на римската жилищна сграда, беше доволен човек. Току-що помогна да се осъществи един от най-важните актове на джихад в дългата и славна история на исляма. Сега щеше да започне нов живот в Саудитска Арабия, където думите и вярата му можеха да помогнат за вдъхновяването на следващото поколение ислямски воини. Само в рая щеше да е по-хубаво.

Ал Бана стигна до площадката на третия етаж и се запъти към апартамент 3А. Когато мушна ключа си в ключалката, усети слаб електрически ток по пръстите, а като го завъртя, вратата експлодира. След това не чувстваше нищо.

В същия момент във вашингтонската централа, известна като „Фоги Ботъм“, една жена се събуди от кошмар. Той бе изпълнен със същите образи, които виждаше всяка сутрин по това време: стюардеса с прерязано гърло, красив млад пътник, който провежда последния си телефонен разговор. Ад. Тя се претърколи и погледна часовника на нощното шкафче. Беше шест и половина. Жената взе дистанционното, насочи го към телевизора и натисна бутона за включване. Господи, не! — помисли си, когато видя базиликата в пламъци. — Не отново.