Даниъл Силва - Пратеникът

„Ще ми трябват повече неща от един дъждобран — помисли си Габриел, докато превеждаше Донати през многолюдния пазар. — Имам нужда и от фалшив паспорт“.

Кабинетът бе доста обикновен за такъв могъщ човек. Ориенталският килим беше избелял и протрит, а завесите — дебели и сиви. Когато Габриел и Донати влязоха в стаята, дребната, облечена в бяло фигура, която седеше зад голямото строго бюро, гледаше съсредоточено в екрана на телевизора. Там се виждаше сцена на насилие: пламъци и дим, оцелелите, изцапани с кръв, си скубеха косите и ридаеха над разкъсаното тяло на мъртвия. Папа Павел VII, епископ на Рим, върховен понтифекс, наследник на свети Петър, натисна копчето за изключване на дистанционното и екранът потъмня.

— Габриел — каза той. — Радвам се да те видя отново.

Папата се изправи бавно на крака и подаде малката си ръка — пръстенът на Рибаря 13 13 Папският пръстен, наречен така по прозвището на свети Петър, който е бил рибар, преди да стане следовник на Христос. — Б.пр. не беше обърнат с печата нагоре, както го носеше при срещите си с повечето хора, а с печата към дланта. Ръкостискането му беше все още здраво, а очите, които погледнаха нежно към Габриел, бяха все така живи и ясни. Алон бе забравил колко дребен е на ръст Пиетро Лукези. Помисли си за следобеда, когато Лукези е излязъл от конклава — миниатюрна фигура, губеща се в набързо приготвеното расо, която едва се е виждала над парапета на балкона на базиликата. Коментатор на италианската телевизия го беше провъзгласил за Пиетро Невъзможния. Кардинал Марко Бриндизи — реакционният министър, който очакваше, че той самият ще излезе, облечен в бяло, от конклава — саркастично бе нарекъл Лукези Първия случаен папа.

За Габриел обаче друг образ на Пиетро Лукези изникваше първо в съзнанието му: как стои на бима 14 14 Издигната част в синагогата, където има маса, на която разгръщат и четат свитъци от Тората. — Б.пр. в Голямата синагога в Рим, говорейки неща, които никой папа досега не е казвал. За тези и други грехове, които скоро ще бъдат разкрити, поднасяме своята изповед и молим за вашата прошка. Няма думи, с които да се опише колко дълбоко скърбим. В часа, когато сте имали най-голяма нужда от помощ, когато нацистите са ви изтръгвали от домовете ви по улиците около тази синагога, отчаяните ви викове са били посрещнати с мълчание. Ето защо днес, когато моля за вашата прошка, ще го сторя по същия начин. С мълчание.

Папата се отпусна отново на стола си и погледна към телевизионния екран, сякаш картините на далечния терористичен акт все още бяха там.

— Предупредих го да не го прави, но той не ме послуша. Сега възнамерява да дойде в Европа, за да сключи примирие с предишните си съюзници. Пожелавам му късмет, но смятам, че шансовете му за успех са слаби.

Габриел погледна към Донати за обяснение.

— Снощи от Белия дом ни информираха, че американският президент ще пристигне тук в началото на следващата година за обиколка на европейските столици. Неговите хора се надяват да му изградят по-сърдечен, не толкова агресивен имидж и да поправят някои от щетите, нанесени от решението да се започне война с Ирак.

— Война, на която аз твърдо се противопоставям — вметна папата.

— Ще дойде ли във Ватикана? — поинтересува се Габриел.

— Ще посети Рим, доколкото знаем. От Белия дом още не са ни информирали дали президентът ще поиска аудиенция при Светия отец. Обаче очакваме скоро да пристигне такова искане.

— Той не би си и помислил да дойде в Рим и да не се отбие във Ватикана — каза папата. — Консервативните католици представляват значителна част от неговите избиратели. Ще иска някоя хубава снимка и няколко мили думи от мен. Ще си получи снимката. Колкото до думите… — Гласът на Светия отец заглъхна. — Страхувам се, че тях трябва да ги потърси другаде.

Донати покани с жест Габриел да седне, после и той се настани на един стол до него.

— Президентът е човек, който цени прямотата, както обичат да казват американците. Ще изслуша това, което имате да му кажете, Ваше Светейшество.

— Трябваше да ме послуша първия път. Казах му ясно, когато дойде във Ватикана преди войната, че според мен поема по катастрофален път. Заявих му, че войната е неоправдана, защото няма непосредствена заплаха за Америка и нейните съюзници. Казах му също, че не е изчерпал всички възможности за избягване на конфликта и че Обединените нации, а не САЩ, са наистина институцията, която трябва да се справи с този проблем. Обаче наблегнах най-много на последния си аргумент срещу войната. Казах на президента: „Вие сте силни, а врагът ви е слаб и Америка сигурно ще спечели бърза победа на бойното поле“. Но му предсказах, че години след войната неговата страна ще се изправя пред бурни протести. Предупредих го, че като се опитва да разреши една криза с насилие, само ще създаде нова, по-опасна криза, че тази война ще се възприеме от мюсюлманския свят като нов кръстоносен поход на белите християни, че тероризмът няма да бъде победен от повече тероризъм, а чрез социална и икономическа справедливост.