Даниъл Силва: Пратеникът

— Трябваше да я оставиш там горе — каза Алон, като посочи към джамията „Ал Акса“.

— Променил си се — рече Донати. — Мъжът, когото срещнах преди три години, никога не би казал това.

— Всички се променихме, Луиджи. В този град няма друго безопасно кътче, освен в охраняем лагер. Арафат не се е и надявал на това, когато даде ход на атентаторите самоубийци.

— Арафат вече го няма.

— Да, но за да се поправят вредите, които нанесе, ще е нужно да се смени най-малко едно поколение. — Габриел сви рамене. — Кой знае? Може би раните от Втората интифада никога няма да заздравеят.

— Значи убийствата ще продължат? Със сигурност не можете да очаквате такова бъдеще.

— Разбира се, че можем, Луиджи. Така е било винаги по тези места.

Те излязоха от Еврейския квартал и отидоха пеш до храма „Гроб Господен“. Алон остана да чака в двора, докато Донати, след като отклони предложението на един палестински гид на свободна практика, влезе вътре. Той се върна след десет минути и каза:

— Тъмно е и малко разочароващо, ако трябва да съм искрен.

— Опасявам се, че това е мнението на всички.

Напуснаха двора и поеха по Виа Долороза. Група американски поклонници, водени от свещеник в кафяво расо, който стискаше червен балон, се зададоха срещу тях, като припряно се блъскаха. Донати ги наблюдаваше съсредоточено.

— Все още ли вярваш? — попита го внезапно Габриел.

Луиджи помълча известно време, преди да отговори:

— Както си се досетил, предполагам, личната ми вяра е нещо доста сложно. Обаче наистина вярвам във възможността на Римокатолическата църква да бъде сила на доброто в един свят, изпълнен със злини. Вярвам също и в папата.

— Значи си безверник на страната на човек с голяма вяра.

— Добре казано — рече Донати. — Ами ти? Ти вярваш ли още? Изобщо някога вярвал ли си?

Габриел спря да върви.

— Ханаанците, хитите, амалеките и моабитите вече ги няма, но по някаква причина ние още сме тук. Дали защото Бог е сключил споразумение с Авраам преди четири хиляди години? Кой може да каже?

— „Аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг“ — каза Донати, цитирайки глава 22 от Битие .

— „И твоето семе ще завладее градовете на враговете си“ — довърши цитата Габриел. — И сега моят враг си иска обратно този град и е готов на всичко, включително и да жертва своя син, за да си го върне.

Луиджи се усмихна на хитрата интерпретация на Светото писание, която направи неговият спътник.

— Ние с теб не сме толкова различни. И двамата сме отдали живота си на по-висши сили. За мен това е Църквата, за теб — твоят народ. — Той замълча за миг. — И твоята земя.

Продължиха да вървят по Виа Долороза и навлязоха в Мюсюлманския квартал. Когато улицата потъна в сянка, Габриел вдигна слънчевите очила на челото си. Палестинските търговци го гледаха с любопитство от претъпканите си дюкянчета.

— Тук безопасно ли е за теб?

— Всичко ще е наред.

— Тогава приемам, че си въоръжен.

Мълчанието на Габриел бе красноречив отговор. Донати продължи да върви с прикован в калдъръма поглед, смръщил замислено черните си вежди.

— Щом като аз знам, че Али Масуди е мъртъв, може ли да допуснем, че и другарите му знаят това?

— Разбира се.

— Дали знаят също, че в лаптопа му са били онези снимки, както и че той е попаднал в ръцете ви?

— Възможно е.

— Може ли това да ги подтикне да ускорят плановете си?

— А може да ги накара да отложат операцията, докато вие и италианците отново свалите гарда си.

Минаха през Дамаската порта. Като навлязоха в многолюдния и шумен пазарен площад, който се простираше отвъд стените, Габриел пак си сложи слънчевите очила.

— Има нещо, което трябва да знаеш за снимките — каза Донати. — Всички са направени по време на общата аудиенция на Светия отец, когато той поздравява поклонниците, дошли от цял свят, на площад „Свети Петър“.

Габриел се закова намясто и се загледа в златния Купол на скалата, който се извисяваше над стените.

— Общата аудиенция се състои всяка сряда, нали?

— Точно така.

Алон погледна към спътника си и добави:

— Днес е вторник.

Донати погледна часовника си.

— Ще ме откараш ли на летището? Ако побързаме, може да пристигнем в Рим за вечеря.

— Ние?

— На излизане от града ще се отбием в апартамента ти, за да си стегнеш багажа — отвърна Луиджи. — В Рим времето отиваше на буря. Не забравяй да си вземеш дъждобран.