Даниъл Силва - Агентът

Ал Заят въздъхна тежко и погледна към тримата агенти. Боят, който нанесоха на затворника, продължи двайсет минути и дори за египетските стандарти бе изключително жесток. Когато го върнаха на мястото му до масата за разпит, Мандали бе на ръба на припадъка и плачеше като дете. Вазир отново включи касетофона.

— Откъде взе тази касета?

— От някакъв мъж в…

Ал Заят бързо го прекъсна:

— Да, спомням си, Хюсеин, получил си я от някакъв мъж в едно кафене в Имбаба. А как се казваше този човек?

— Не ми… каза.

— Кое бе кафенето?

— Не си… спомням.

— Сигурен ли си?

— Да… сигурен съм.

Без да каже нищо повече, Вазир се изправи и кимна на агентите. Когато излезе в коридора, чу Мандали да моли за милост. Не се страхувай от поддръжниците на Фараона — бе му казал шейхът. — Вярвай в Аллах и той ще те защити .

вторник, 17:34 ч.

От интендантството не разполагаха с време да се сдобият с подходяща безопасна квартира за Габриел и екипа му в Копенхаген, затова те се бяха настанили в хотел „Д’Англетер“ — голяма бяла луксозна сграда, извисяваща се над Новия кралски площад. Алон и Сара пристигнаха малко след пет и половина и се качиха в стаята на четвъртия етаж. Мордекай седеше до писалището по чорапи, със слушалки на ушите и вперени в два радиоприемника очи, като лекар, който наблюдава мозъчен скенер за признаци на живот. Габриел си сложи свободните слушалки, после погледна към колегата си и се намръщи.

— Звучи така, сякаш в стаята има пневматичен чук.

— Има — отговори Мордекай. — И той се казва Ахмед. Удря с играчка по пода на няколко сантиметра от телефона.

— От колко време е така?

— От един час.

— Защо майка му не го накара да престане?

— Може би е глуха. Но Бог ми е свидетел, че аз ще го направя, ако не спре.

— Някакви обаждания досега?

— Само едно — отвърна Мордекай. — Тя позвъни на Ибрахим в Амстердам, за да му се оплаче от дългото отсъствие на Ишак. Ако не е преднамерен ход, жената явно нищо не знае.

Алон погледна часовника си. Беше 17:37 часът. „Животът на шпионина — помисли си той. — Затъпяваща скука, нарушавана от кратки интерлюдии на абсолютен терор“. Сложи си пак слушалките и зачака телефонът на Ханифа да иззвъни.

Те потънаха в неловкото мълчание на непознати, попаднали на бдение на мъртвец, и прекараха една ужасно банална вечер. Ахмед, блъскащ играчката си о пода на кухнята. Ахмед, правещ се на реактивен самолет. Ахмед, ритащ топка срещу стената на всекидневната. В 20:15 часа се чу оглушителен трясък и ако се съди по истеричната тирада, някаква безценна семейна реликва бе безвъзвратно загубена. В отговор разкаяният Ахмед попита дали баща му ще се обади тази вечер. Габриел, който крачеше из стаята, се закова намясто и зачака отговора. „Ще се обади, ако може — каза Ханифа. — Винаги го прави“. В крайна сметка Ибрахим, изглежда, бе казал истината.

В 20:20 часа на Ахмед бе наредено да отива в банята. Майка му разчисти бъркотията във всекидневната и включи телевизора. Изборът й на канали беше показателен: скоро стана ясно, че гледа „Ал Манар“ — официалния телевизионен канал на „Хизбула“. През следващите двайсет минути, докато Ахмед цамбуркаше из ваната, те бяха принудени да изслушат проповедта на ливански имам, който възхваляваше смелостта на „Мечът на Аллах“ и призоваваше към нови терористични актове срещу неверниците американци и техните ционистки съюзници в Израел.

В 20:43 часа проповедта бе прекъсната от острия звън на телефона. Ханифа бързо вдигна слушалката и каза на арабски: „Ти ли си, Ишак?“. Не беше той, а смутен датчанин, който търсеше някой си Кнуд. Чувайки говорещата на арабски жена — и несъмнено високопарната тирада на имама на заден план, — мъжът се извини многословно и побърза да затвори. Ханифа сложи слушалката на вилката и извика на Ахмед да излиза от банята. Проповедникът на „Хизбула“ на свой ред изкрещя, че е дошло време мюсюлманите от цял свят да довършат делото, започнато от Хитлер.

Мордекай изгледа Габриел.

— Не е нужно и двамата да слушаме тези гадости — каза той. — Защо не излезеш оттук за няколко минути?

— Не искам да пропусна обаждането.

— За това са записващите устройства. — Подаде палтото на Алон и леко го побутна към вратата. — Иди да хапнеш нещо и вземи Сара с теб.

Във фоайето струнен квартет апатично свиреше менует от Бах. Габриел и Сара минаха край музикантите, без да ги погледнат, и се отправиха през площада към кафенетата около новото пристанище. Беше станало много по-студено; Сара носеше барета и бе вдигнала яката на палтото си. Когато я подразни, че прилича на шпионин, тя игриво го хвана под ръка и се притисна до него. Седнаха отвън край кея и пиха ледена бира „Карлсберг“ под съскащата топлина на газова печка. Габриел ядеше неохотно от пържената треска с картофи, а Сара разглеждаше разноцветните, осветени с прожектори фасади на къщите по отсрещния бряг на канала.