Даниъл Силва - Агентът

— Ханифа и Ахмед Фаваз живеят в квартал на Копенхаген, наречен Ньоребро — започна младата жена. — Апартаментът им се намира в комплекс от сгради, строени в началото на века, почти град в града. Във всяко жилище може да се влезе през главния вход или през задната врата. Късно тази сутрин, когато Ханифа изведе Ахмед на разходка и пазаруване, ние се промъкнахме през задната врата и поставихме… — Погледна към Алон. — Как се наричаше устройството, което сложихме на телефона?

— „Стъкълце“ — отговори Габриел. — То осигурява покритие на стаята, както и на всички разговори, водени по телефона.

— Боже! — изпъшка тихо Картър. — Моля те, кажи ми, че не си въвлякъл мой агент във влизане с взлом посред бял ден в Копенхаген.

— Тя е добре обучена, Ейдриън. Трябва да се гордееш с нея.

— Сложихме подслушвателно устройство и на телефона в Съвета по ислямските въпроси — продължи Сара. — Разпределителната кутия е в една алея зад сградата. Това беше лесно.

— Предполагам, че те са и под визуално наблюдение.

Алон се намръщи, сякаш намираше въпроса на Ейдриън за — меко казано — обиден. Картър сведе очи към картините на хаоса, показвани по телевизията.

— Изпратиха ме тук да те отстраня, а сега се оказвам доброволец за самоубийствена мисия. — Той изключи телевизора и погледна към Габриел. — Добре… ти спечели. Всъщност ние още снощи дадохме телефонния номер на Националната агенция за сигурност. Ако приемем, че Ишак се обади от мобилен телефон, те казват, че ще им отнеме около час да определят приблизителното му местоположение. Когато това стане, ще уведомим съответните местни власти и ще започнем издирването.

— Тези местни власти трябва да са наясно, че момичето ще бъде убито, ако се опитат да го спасят.

— Ще изпратим недвусмислено съобщение. — Картър се намръщи. — Сега ти и екипът ти отговаряте за физическото наблюдение на съпругата и сина в Копенхаген. Заминавам за Лондон, за да обясня защо не се подчиних на пряката заповед да прекратя участието ти в тази операция. Съдбата на Елизабет Холтън, както и моята кариера, са в твоите ръце, Габриел. Направи всичко възможно да не ни изоставиш.

вторник, 16:19 ч.

„ Скорпион — адът на земята“ — помисли си Вазир ал Заят. Сто мръсни килии, в които бяха натикани най-опасните ислямистки радикали и джихадисти в Египет, дузина стаи за разпит, където дори най-коравите воини на Аллах издаваха тайните си пред хората на Египетската служба за сигурност. Малцина от влезлите в „Скорпион“ излизаха със здрав разсъдък и тяло. Онези, които се срещаха лице в лице с Вазир ал Заят, рядко оцеляваха, за да разкажат за това.

Този следобед „Скорпион“ бе претъпкан, както не се бе случвало от много години насам. За Ал Заят това не бе изненадващо, защото именно той бе виновникът за новото попълнение. Затворникът, когото разпитваха сега в стая 8, беше сред най-обещаващите: Хюсеин Мандали, преподавател в основното училище в Имбаба, един от бастионите на „Мечът на Аллах“. Той бе арестуван преди дванайсет часа по подозрение, че разпространява касета с проповед възвание на шейх Таид Абдул Разак. Това само по себе си не беше ново прегрешение — унищожителните проповеди на шейха бяха хип-хопът на египетските потиснати маси, — но съдържанието на намерената в Мандали проповед бе извънредно важно. В нея шейхът говореше за отвличането на американката в Лондон и призоваваше народа на бунт срещу режима; редица факти подсказваха, че проповедта е била записана наскоро. Ал Заят знаеше, че касетите не се появяват с чудодейната намеса на Аллах. Беше убеден, че Хюсеин Мандали е шансът, който отдавна търсеше.

Той отвори вратата и влезе. Тримата разпитващи агенти се бяха облегнали на сивата бетонна стена с навити ръкави, с лъснали от пот чела и опръскани с кръв лица. Хюсеин Мандали седеше до металната маса. Лицето му бе окървавено и подпухнало, тялото му бе покрито със следи от удари и изгаряния. „Добро начало — помисли си Вазир, — но не чак толкова, за да пречупи човек от бедняшкия квартал Имбаба“.

Ал Заят седна срещу Мандали и натисна копчето за запис на касетофона, поставен в средата на масата. Миг по-късно тънкият, писклив глас на шейх Таид отекна между стените на стаята за разпит. Вазир остави проповедта да звучи няколко минути, сетне се протегна и натисна бутона „Стоп“ с дебелия си показалец.

— Откъде взе тази касета? — попита спокойно той.

— Даде ми я някакъв мъж в едно кафене в Имбаба.