Даниъл Силва - Агентът

— По-хубаво е от Лангли, предполагам.

— Навсякъде е по-хубаво от Лангли — измърмори той.

Тя вдигна поглед към черното небе.

— Предполагам, че сега съдбата ти е в ръцете на НСА и нейните сателити.

— Твоята също — отвърна Алон. — Щеше да е по-умно да отидеш в Лондон с Ейдриън.

— И да изпусна това? — Сара сведе очи към къщите покрай канала. — Ако той позвъни тази вечер, смяташ ли, че ще успеем да я намерим?

— Зависи от това дали от Националната агенция за сигурност ще успеят да определят точното местоположение на Ишак. Но дори и да успеят да открият мястото, където е Елизабет Холтън, от Вашингтон ще имат още един проблем: как да я измъкнат жива оттам. Всеки опит да щурмуват скривалището без съмнение ще завърши с насилие. Но аз съм сигурен, че експертите ще измислят някакъв план.

— Не се прави на обиден мъченик, Габриел. Не ти отива.

— Не ми харесаха някои от нещата, които са били казани за мен във Вашингтон.

— Вашингтон е безмилостен град.

— Такъв е и Йерусалим.

— Значи ще трябва да станеш по-безчувствен, когато те направят шеф на Службата. — Тя му хвърли дяволит поглед над яката на палтото си. — Ейдриън каза, че е само слух, но като съдя по реакцията ти, май е вярно. — Сара вдигна чашата си. — Мазел тов 28 28 Късмет! Честито! (ивр.) — Б.пр. .

— Съболезнованията биха били по-подходящи.

— Не искаш ли поста?

— Не съм от хората, които се стремят към високи постове.

— В чудесно настроение си тази вечер.

— Прости ми, Сара. Разговорите за геноцида и изтреблението обикновено ми развалят вечерта.

— О, това ли било! — Тя отпи от бирата си и потисна една тръпка. — Знаеш ли, този ресторант има и вътрешна зала.

— Да, но за мен ще е по-трудно да се ориентирам дали ни следят.

— А така ли е?

— Обучена си в контранаблюдението. Ти кажи.

— Когато излизахме от хотела, имаше един тип, който пиеше на бара — каза тя. — Сега стои от другата страна на канала с жена, която е с поне петнайсет години по-стара от него.

— От Датската служба за сигурност ли е?

— В бара говореше на немски.

— Значи…

Сара поклати глава:

— Не, не смятам, че е от службата за сигурност. Ти какво мислиш?

— Мисля, че е германски жиголо, който ще отмъкне всичките пари на тази жена.

— Не трябва ли да я предупредим?

— Опасявам се, че си имаме достатъчно грижи тази вечер.

— Винаги ли си толкова очарователен на среща?

— Не знаех, че е среща.

— Това е най-близкото до среща събитие за мен от доста време насам.

Габриел я изгледа невярващо и сложи парче риба в устата си.

— Наистина ли очакваш да повярвам, че имаш трудности с привличането на мъжете?

— Може би си забравил, но в момента живея под чужда самоличност заради участието ми в операция „Ал Бакари“. Това донякъде е пречка да се срещам с мъже. Даже колегите ми в центъра за борба с тероризма не знаят истинското ми име или нещо за миналото ми. Предполагам, че е за добро. Така или иначе, когото и да срещна сега, няма никакъв шанс. Страхувам се, че сърцето ми вече е пленено от друг. — Тя се взря в него над чашата си. — Сега е моментът, в който би трябвало плахо да ме попиташ за името на мъжа, пленил сърцето ми.

— Някои въпроси е по-добре да си останат незададени, Сара.

— Нужно ли е да си такъв стоик, Габриел? — Тя отпи от бирата си и пак заразглежда къщите край канала. — Или сърцето ти го подсказва?

— Повярвай ми, Сара, можеш да имаш нещо далеч по-добро от петдесет и няколко годишен мизантроп от Долината на Израил.

— Винаги са ме привличали мъжете мизантропи, особено талантливите. Но за съжаление, винаги съм се проваляла в намирането на синхрона. Затова следвах изкуство, а не музика. — Усмихна се с горчивина. — Киара е, нали? Винаги съм го знаела.

Габриел бавно кимна.

— Тя е голяма късметлийка — каза Сара.

— Аз съм късметлията.

— Знаеш ли, Киара е твърде млада за теб.

— По-възрастна е от теб , но все пак благодаря за напомнянето.

— Ако някога те напусне заради по-млад мъж… — Гласът й заглъхна. — Е, знаеш къде да ме намериш. Аз ще бъда самотният бивш музеен куратор, работещ на смени в саудитския отдел на Националния център за борба с тероризма.

Габриел протегна ръка и докосна лицето й. Студът бе придал лека руменина на алабастровите й страни.

— Съжалявам — каза той.

— За какво?

— Не трябваше да те използваме. Трябваше да намерим някоя друга.

— Няма друга като мен — отвърна тя. — Но предполагам, вече го знаеш.