Даниъл Силва - Агентът

В осемнадесет часа и осемнайсет минути източно време нейно копие стигна до Ейдриън Картър, който в този момент седеше на обичайния си стол в оперативния център на ЦРУ и наблюдаваше супернезаконния таен разпит, който се провеждаше в една изоставена провинциална къща в полята на Северна Германия. Той бързо прочете бележката и за първи път от седмица насам почувства мимолетна надежда. После сложи настрана телеграмата и се загледа в монитора. От пет минути нямаше картина. Изглежда, Габриел бе направил почивка за вечеря.

вторник, 00:36 ч.

Донесоха дрехите му, после и храна: ориз и боб, твърдо сварени яйца и сирене, арабски питки и подсладен чай. Той изяде една хапка, след това побутна чинията към Габриел. Отначало Алон отказа, но Ибрахим настоя и така двамата седяха известно време — пленник и разпитващ, — поделяйки мълчаливо простичките ястия.

— Ние, мюсюлманите, имаме традиция, наречена Еид — каза Фаваз. — Ако трябва да заколим овца, даваме й да се нахрани за последен път. — Той вдигна очи от чинията и погледна Габриел. — Това ли правиш сега, приятелю? Даваш на жертвения агнец да вкуси за последен път от живота?

— Колко време те държаха? — попита Алон.

— Шест месеца — отговори Ибрахим. — Освобождаването ми бе също толкова безцеремонно и недостойно, както арестът и хвърлянето ми в затвора. Изведоха ме в дрипи на улицата и ми наредиха да си вървя вкъщи. Когато влязох у дома, жена ми изпищя. Помисли ме за крадец. Не ме позна.

— Предполагам, че дъщеря ти не е била там, като си се върнал.

Ибрахим отчупи парче от питката и мълчаливо взе да побутва ориза с него.

— Тя умря онази нощ в стаята за мъчения в Ел Миня. Беше пребита до смърт от служителите на тайната полиция на Мубарак. Заровиха тялото й в незнаен гроб някъде в пустинята и не ми разрешиха да го видя. За тях това беше друга форма на мъчение.

Той отпи от чая си, гледайки отнесено в празното пространство.

— Съпругата ми ме обвини за смъртта на Джихан. Беше права, разбира се. Ако не се бях присъединил към „Мечът на Аллах“, никога нямаше да я арестуват. В продължение на много дни жена ми дори не ме поглеждаше. След седмица бях уведомен от университета, че не се нуждаят повече от услугите ми. Бях съсипан. Изгубих всичко: работата си, дъщеря си, достойнството си.

— И реши да напуснеш Египет?

— Нямах избор. Да остана би означавало да живея нелегално. Исках да прекратя връзките си с „Мечът на Аллах“. Не исках да участвам в движението. Исках нов живот на място, където хората не убиват малки момичета в стаи за изтезание.

— А защо избра Амстердам?

— Семейството на жена ми живееше в Ауд Вест. Те ни казаха, че мюсюлманската общност в Нидерландия се разраства и че повечето нидерландци са сърдечни и толерантни. Кандидатствах за виза в нидерландското посолство и те веднага ми дадоха.

— Предполагам, че си пропуснал да ги уведомиш за връзката ти с „Мечът на Аллах“.

— Може и да съм забравил този факт.

— А останалата част от историята, която ми разказа онази нощ в Амстердам?

— Беше напълно вярна. Строих пътища, после ги метях. Изработвах мебели. — Той вдигна осакатената си ръка. — Дори и след като загубих пръстите си.

— И не си поддържал контакт с членове на групировката?

— Повечето от онези, които избягаха от Египет, се установиха в Америка или в Лондон. От време на време вятърът довяваше някого от тях в Амстердам.

— И когато това станеше?

— Естествено опитаха се да ме въвлекат отново в битката. Заявих им, че вече не се интересувам от ислямистката политика. Казах им, че искам да живея според собствените си разбирания и да оставя въпросите за управлението и държавата на други.

— И от „Мечът на Аллах“ приеха твоето желание?

— В крайна сметка, да — отговори Фаваз. — Но синът ми не беше толкова сговорчив.

— Точно заради сина ти сме тук тази вечер.

Ибрахим кимна утвърдително.

— Синът ти, който е наполовина египтянин, наполовина палестинец — опасна смесица.

— Много опасна.

— Кажи ми името му.

— Ишак — отвърна Фаваз. — Синът ми се казва Ишак.

— Всичко започна с безобидни въпроси — от тези, които един любопитен юноша може да зададе на баща си. Защо сме напуснали дома си в Египет, за да дойдем в Европа? Защо, след като някога съм бил професор в университета, сега мета улиците? Защо живеем в страната на чужденци, а не в ислямската си родина? Дълги години го лъжех. Но когато стана на петнайсет, му казах истината.