Даниъл Силва - Агентът

— Какво става тук?

Той вдигна пътната чанта и каза:

— Ще я занеса в нашата стая.

— Габриел Алон, върни се!

Киара го последва, подтичвайки след него по коридора към стаята им. Когато влезе вътре, видя роклята върху леглото.

— Боже мой, Габриел, какво си направил?

— Поправих всичките си грешки, надявам се.

Тя се хвърли на врата му и го целуна, после прокара ръка през косата си.

— На нищо не приличам. Какво да правя?

— Доведохме фризьорка от Тел Авив. И то първокласна.

— А семейството ми?

Той погледна часовника си.

— Докарахме ги от Венеция с чартърен полет. Кацнаха на летище „Бен Гурион“ преди двайсет минути. В момента летят насам с хеликоптер.

— А пръстените?

Габриел извади от джоба на якето си малка кутия за бижута и я отвори.

— Красиви са — каза Киара. — Помислил си за всичко.

— Сватбите са като операции.

— Не, не са, глупчо. — Плесна го игриво по ръката. — В колко часа ще започне церемонията?

— В колкото кажеш.

— Кога залязва слънцето?

— В пет часа и осем минути.

— Ще започнем в пет и девет. — Тя го целуна отново. — И не закъснявай.

— С твоя екип проведохте забележителна операция — отбеляза Ейдриън Картър.

— Коя?

— Сватбата, разбира се. Жалко, че операцията в Лондон не мина също толкова гладко.

— Ако беше минала гладко, нямаше да си върнем Елизабет.

— Вярно е.

Един сервитьор се приближи до масата им и доля кафе на Картър. Габриел се обърна и погледна стените на Стария град, които проблясваха меко под нежната слънчева светлина. Беше понеделник сутрин. Картър се бе обадил в апартамента му в седем, за да провери дали случайно не е свободен за закуска. Алон се бе съгласил да се срещнат тук, в ресторанта на терасата на хотел „Цар Давид“, защото знаеше, че Ейдриън Картър не прави нищо случайно.

— Защо си още в Йерусалим, Ейдриън?

— Официално съм тук, за да проведа среща с агентите от нашата местна централа. Неофициално — за да се видя с теб.

— И Сара ли е тук?

— Тръгна си вчера. За съжаление трябваше да използва граждански полет. — Картър поднесе чашата с кафето към устата си, но не отпи, а остана загледан в Габриел. — Случвало ли се е нещо между вас двамата, за което трябва да знам?

— Не, Ейдриън, нищо не се е случвало между нас нито по време на тази операция, нито при предишната. — Алон разбърка киселото си мляко. — Затова ли остана в Йерусалим? За да ме попиташ дали съм спал с една от служителките ти?

— Не, разбира се.

— Тогава защо си тук, Ейдриън?

Картър бръкна в горния преден джоб на сакото си, марка „Брукс Брадърс“, извади един плик и го подаде на Габриел. Лицевата страна на плика беше чиста, но щом го обърна, Алон видя, че на капака има надпис, напечатан на машина: Белият дом .

— Какво е това? Покана за барбекю в Белия дом?

— Бележка — отговори Ейдриън, после добави някак педантично: — От президента на Съединените американски щати.

— И сам виждам това. Какво пише вътре?

— Нямам навика да чета чужда поща.

— А би трябвало.

— Предполагам, че президентът иска да ти благодари за това, което направи в Лондон.

— Щеше да е по-добре да го бе направил публично преди месец, когато ме въртяха на шиш.

— Повярвай ми, Габриел. Ако се беше изказал публично в твоя подкрепа, сега щеше да имаш още повече неприятности. Тези неща често имат обратен ефект и понякога най-доброто, което можеш да направиш, е да не правиш нищо.

Един облак закри слънцето и за момент температурата сякаш спадна с няколко градуса. Алон отвори бележката, прочете я набързо и я пъхна в джоба на якето си.

— Какво пише?

— Лично е, Ейдриън, и ще си остане такова.

— Добър човек — отбеляза Картър.

— И ти ли получи такава?

— Бележка от президента? — Той поклати глава. — Опасявам се, че положението ми е малко незавидно в момента. Не е ли удивително? Освободихме Елизабет, а сега сме под обсада.

— И това ще премине, Ейдриън.

— Знам. Но не ми помага особено. В Лангли има няколко млади бунтари, които смятат, че твърде дълго съм на този пост. Казват, че съм се издънил. Че не е трябвало да ти отстъпвам по-голямата част от операцията.

— Смяташ да се оттеглиш ли?

— Не — отговори решително Картър. — Светът е твърде опасно място, за да бъде оставен в ръцете на млади бунтари. Смятам да остана на поста си, докато спечелим войната срещу тероризма.

— Надявам се, че си роден във фамилия на дълголетници.

— Дядо ми доживя до сто и четири.