Даниъл Силва - Агентът

Мартенското време беше необичайно меко за сезона и той прекара първия ден в почивка на терасата с изглед към Средиземно море, като се измъчваше от вина, че е оставил Киара в Йерусалим. На втория ден му доскуча, потърси в интернет информация за магазини, предлагащи художествени материали, и откри един, който се намираше в селище на няколко километра нагоре по крайбрежието. Остатъка от следобеда прекара в скициране на вилата, а на третия ден надвечер вече рисуваше с акварелни бои приличен морски пейзаж, когато забеляза колата на Ал Заят да се приближава по пътя от Ларнака.

Срещата им протече спокойно под слабата слънчева светлина на терасата. Вазир пресушаваше бавно бутилката си с малцово уиски, а Габриел пиеше минерална вода с резенчета лимон. Дълго време двамата коментираха положението в Египет, но когато слънцето започна да потъва бавно в морето, Алон насочи разговора към истинската причина, поради която бе помолил Ал Заят да дойде в Кипър — името, което бе получил по-рано същата седмица в Йерусалим от Ейдриън Картър. Щом го чу, Вазир се усмихна и отпи от уискито си.

— От известно време и ние подозираме професора — каза той.

— През последната година е бил в Париж, където е работил над книгата си в така наречения Институт за изследване на исляма. Той е всеизвестен център за джихадска дейност, финансиран отчасти от принц Рашид. Напуснал е Париж един ден след Коледа и се е върнал в Кайро, за да продължи да преподава в Американския университет.

— Обзалагам се, че искаш добрият професор да излезе в творчески отпуск?

— Завинаги.

— Ще ти излезе доста скъпо.

— Повярвай ми, Вазир, парите не са проблем.

— Кога искате да го направите?

— През май — отговори Габриел. — Преди да настъпят големите горещини.

— Само се погрижи работата да бъде свършена чисто. Не искам да предизвикаш хаос в града ми.

След един час Ал Заят напусна вилата с куфарче, в което имаше половин милион долара. На следващата сутрин Алон изгори скиците и акварела и отлетя за вкъщи, където го очакваше Киара.

Името в списъка с резервации накара господин Катуби — главен портиер на хотел „Интерконтинентал“ в Кайро — да потръпне. „Сигурно има някаква засечка в компютърната система“ — рече си той, докато се взираше невярващо в името. Това определено трябваше да е някой друг хер Йоханес Клемп. Онзи със сигурност не би се върнал отново тук. Несъмнено ставаше въпрос за някакво ужасно недоразумение. Той вдигна телефона и се обади в „Резервации“, за да провери дали гостът има някакви специални изисквания. Списъкът се оказа толкова дълъг и подробен, че на момичето му трябваха три минути, за да го прочете.

— Колко дълго възнамерява да остане при нас?

— Седмица.

— Ясно.

Портиерът затвори телефона, после прекара остатъка от сутринта в сериозен размисъл дали да не си вземе едноседмичен отпуск. Накрая реши, че подобна постъпка би била проява на страхливост и ще причини незаслужени трудности на колегите му. В три и половина следобед застана решително в средата на луксозното фоайе, сложил ръце зад гърба и с предизвикателно вдигната брадичка — като войник, изправен пред взвод за разстрел, когато хер Клемп влезе през въртящите се врати, облечен в черен костюм и с вдигнати върху посребрената му коса слънчеви очила.

— Катуби! — извика весело той, докато се приближаваше към вцепенения дребен портиер с протегната като байонет ръка. — Надявах се, че още сте тук.

— Някои неща в Кайро никога не се променят, хер Клемп.

— Точно затова го обичам. Влиза ти под кожата, нали?

— Също като праха — потвърди господин Катуби. — Ако мога да сторя нещо за вас, което би направило престоя ви тук още по-приятен, само кажете.

— Непременно ще ви кажа.

— Знам.

Господин Катуби подготви себе си и служителите си за буря от оплаквания, тиради и лекции за египетската некомпетентност. Но през следващите четиридесет и осем часа му стана ясно, че хер Клемп коренно се е променил. Германецът обяви стаята си — обикновена единична стая на един от последните етажи в северната част на сградата, от която се откриваше изглед към площад „Тахрир“ и комплекса на Американския университет — за истинско райско кътче. Храната, заяви той възторжено, била амброзия. А обслужването — единствено по рода си. Хер Клемп излизаше да разглежда забележителностите на града сутрин, когато все още беше хладно, и прекарваше следобедите си в почивка край басейна. Щом започнеше да се здрачава, се оттегляше кротко в стаята си. Господин Катуби откри, че копнее за стария хер Клемп — онзи, който мъмреше камериерките, че не са оправили както трябва леглото му, или се караше на обслужващия персонал, защото съсипвали дрехите му. Вместо това, германецът мълчеше като всеки доволен клиент.