Даниъл Силва - Агентът

— Пак започваш.

— Нямам предвид сватбата, а мащабите й. Може би ни трябва малко частно тържество. Само с роднини и приятели. Истински приятели.

Тя въздъхна тежко.

— Нищо не би ме направило по-щастлива.

В началото на февруари Габриел изпита непреодолимо желание да се залови с някаква работа. Една сутрин в десет часа той излезе от дома си на улица „Наркис“ и отиде с колата до Израелския музей, за да провери дали нямат нещо, с което да запълни времето си. След кратка среща с уредника на отдела за европейско изкуство той си тръгна от музея с прекрасна картина на Рембранд, озаглавена съвсем подходящо „Свети Петър в тъмницата“. Картината беше в доста добро състояние, нуждаеше се само от почистване на лаковото покритие и лека реставрация. Сложи я в свободната спалня в апартамента, но Киара се оплака от миризмата на разтворителите му и го помоли да си намери подходящо ателие. Той откри едно в колонията на художниците — беше с изглед към долината Хином — и прекара в него голяма част от следващата седмица.

Покрай картината на Рембранд дните му най-сетне се върнаха към обичайния ред. Ходеше рано в ателието и работеше до обяд, обядваше с Киара, после се връщаше в ателието и стоеше там до мръкнало. Веднъж или два пъти седмично приключваше работа по-рано и отиваше в психиатричната клиника „Маунт Херцел“, за да прекара известно време с Леа. Бяха минали много месеци от последното му посещение и първите три пъти тя не го разпозна. При четвъртата му визита Леа го поздрави по име и му поднесе бузата си за целувка. Той изнесе инвалидната й количка в градината и я настани под едно маслиново дърво — същото маслиново дърво, което бе видял в сънищата си, докато бе пленник на „Мечът на Аллах“. Тя постави дланта си върху лицето му. Осеяната й с белези от изгаряния кожа беше студена.

— Пак си воювал — каза Леа.

Той кимна бавно.

— С „Черният септември“ ли?

— Това беше отдавна, Леа. Те вече не съществуват.

Тя погледна ръцете му. По тях имаше цветни петна.

— Пак ли рисуваш?

— Реставрирам.

— Ще поработиш ли и върху мен, когато приключиш?

По бузата му се търколи сълза. Тя я избърса и погледна отново ръцете му.

— Защо не носиш венчална халка?

— Още не сме се оженили.

— Колебаеш ли се?

— Не, Леа, не се колебая.

— Тогава какво чакаш? — Тя внезапно погледна настрани и светлината изчезна от очите й. — Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?

Той се изправи и закара количката й обратно в клиниката.

Габриел се завърна на улица „Наркис“ под внезапно рукналия проливен дъжд. Той влезе в апартамента си и откри, че масата е сервирана за четирима, а във въздуха се носи аромат на печено пиле и на прословутите патладжани с марокански подправки на Геула Шамрон. Дребна слабичка жена с тъжни очи и буйна прошарена коса, тя седеше на дивана до Киара и разглеждаше снимки на сватбени рокли. Габриел я целуна по бузата, която излъчваше лек аромат на люляк и беше гладка като коприна.

— Къде е Ари? — попита я.

Тя посочи към балкона.

— Кажи му да пуши по-малко, Габриел. Ти си единственият, в чиито думи се вслушва.

— Сигурно ме бъркаш с някого, Геула. Съпругът ти има завидната способност да чува само това, което иска, а аз съм последният човек, в чиито думи се вслушва.

— Ари твърди друго. Той ми разказа как сте се скарали в Лондон. Каза, че дори не е направил опит да те разубеждава да доставиш парите, защото знаел, че вече си взел решение.

— Щях да постъпя по-мъдро, ако се бях вслушал в съвета му.

— Но тогава американското момиче щеше да е мъртво. — Тя поклати глава. — Не, Габриел, ти постъпи правилно, независимо от нещата, които говорят сега за теб в Лондон и Амстердам. Когато бурята премине, ще се опомнят и ще ти благодарят.

— Сигурен съм, че ще стане точно така, Геула.

— Отиди при него. Мисля, че е малко потиснат. Не е лесно да остаряваш.

— На мен ли го казваш?

Той си наля чаша червено вино и я отнесе на балкона. Шамрон седеше на стол от ковано желязо под сенника и гледаше как дъждовната вода капе от листата на евкалиптовото дърво. Алон измъкна цигарата от пръстите му и я хвърли през парапета върху мокрия тротоар.

— В тази страна е забранено да се прави боклук — отбеляза Ари. — Откъде идваш?

— Ти ми кажи.

— Да не намекваш, че те следя?

— Не намеквам нищо. Знам, че ме следиш.

— Това, че си у дома, не означава, че си в безопасност. Имаш прекалено много врагове, за да се разхождаш наоколо без телохранители; прекалено много врагове, за да работиш в открито ателие с изглед към стените на Стария град.