Даниъл Силва - Агентът

Погледна към тълпящите се хора пред северната кула на Уестминстърското абатство. Истинските мишени бяха те. Елизабет беше отвлечена насред кървава баня и изглежда, възнамеряваха да я екзекутират по същия начин. Но тя нямаше да допусне заради нея да бъде пролята още невинна кръв. Трябваше да направи нещо, да спаси колкото е възможно повече хора.

— Гледай надолу! — скара й се Каин.

Не — помисли си Елизабет. — Няма да гледам надолу. Няма да се подчиня .

И тогава го видя …

Среден на ръст мъж с ъгловати черти, със слънчеви очила и прошарени слепоочия, който вървеше покрай тълпата заедно с един по-млад светлокос мъж. Беше същият човек, който се бе опитал да я спаси в Хайд Парк, Елизабет бе сигурна в това. И щеше да се опита да я спаси отново.

Но как би могъл да го направи ?

Каин и Авел държаха ръцете си в джобовете. Щяха да натиснат детонаторите си за секунда. Секунда, която Елизабет трябваше да вземе от терористите и да я даде на двамата мъже, които се приближаваха към нея — двамата мъже, които току-що бяха спрели и палеха цигари.

Няма да се предам — помисли си тя. После изрита с върха на лявата си обувка токчето на дясната и политна към паважа.

Каин я подхвана — една машинална проява на добрина, която му коства живота. Когато се озова отново на крака, тя видя как двамата мъже вадят светкавично пистолетите си и откриват огън. Лицето на Каин изчезна в експлозия от кръв и парченца мозък, а зелените очи на Авел едновременно се пръснаха в орбитите си. Стрелците профучаха като вятър край нея с протегнати напред оръжия, сякаш се надбягваха със собствените си куршуми. Каин се строполи пръв, а мъжът с прошарените слепоочия скочи върху гърдите му и изстреля още няколко патрона в главата му, сякаш се опитваше да го натика под земята. После измъкна ръката на Каин от джоба на якето му и извика на Елизабет да бяга. Образцов затворник до самия край, тя се втурна по тревната площ към Виктория Стрийт, където мъжът с познатия силует и меката шапка я посрещна с отворени обятия. Тя се притисна към гърдите му и се разплака неудържимо.

— Всичко е наред, Елизабет — каза Робърт Холтън. — Държа те. Вече си в безопасност, обич моя.

Денят след Коледа бе ден на завръщането у дома. Първото бе отбелязано тържествено във военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон и бе предавано на живо в цял свят. Присъстваха президентът, целият екип на Националния съвет за сигурност и повечето конгресмени. Свири оркестър от военноморските сили, една кънтри звезда изпя патриотична песен. Държаха се речи за американската решителност и смелост. Произнесени бяха хвалебствени слова за мъжете и жените от американското и английското разузнаване, без които този празник би бил невъзможен. Не беше казана нито дума за откуп и преговори, името на Израел не беше споменато. Елизабет Холтън, все още травмирана от пленничеството си и от обстоятелствата, при които бе освободена, се опита да говори пред тълпата, но се разплака след първите няколко думи. Незабавно я качиха на борда на един хеликоптер и я откараха при засилена охрана на тайно място, където да започне да се възстановява.

Второто завръщане у дома се състоя на летище „Бен Гурион“ и по странно стечение на обстоятелствата съвпадна по време с първото. Нямаше политици, нито телевизионни камери, които да увековечат събитието за идните поколения. Нямаше патриотична музика, нито речи; всъщност изобщо нямаше официално посрещане. За Израел двадесет и шестимата мъже и жени, които пристигаха от Лондон, не съществуваха. Те бяха нищо. Призраци. Илюзия. Мъжете и жените слязоха в тъмнината от борда на самолета и въпреки късния час, незабавно бяха откарани в анонимна административна сграда на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив, където бяха подложени на първия от множество разпити. В разпитите нямаше нищо формално; те знаеха, че щом тържествата приключат, ще започнат въпросите. Задаваше се буря. Трябваше бързо да се подготвят убежища. Да се заделят провизии. Да се измислят алибита.

През първите седемдесет и два часа от драматичното спасяване на Елизабет Холтън официалната британска версия за събитията остана непроменена. Според тази версия освобождаването й било резултат от неуморните усилия на разузнавателните и полицейските служби на Великобритания, работили съвместно с американските им колеги. Откупът, предложен от посланик Холтън в пристъп на отчаяние, не бил платен. Двамата стрелци, ликвидирали атентаторите самоубийци, били членове на подразделение СО-19 на лондонската полиция. По съображения за сигурност самоличността на двамата мъже щяла да бъде запазена в тайна и всякакви изявления за медиите били изключени — сега и в бъдеще, заяви категорично комисарят на столичната полиция.