Даниъл Силва - Агентът

— Стига — каза му Алон. — Причиняваш ми главоболие.

Михаил спря за момент, после поднови потупването. Габриел се загледа в триъгълната тревна площ от северната страна на Уестминстърското абатство. Ейдриън Картър стоеше под едно голо дърво на Виктория Стрийт с ушанката, която бе носил онзи следобед, когато бяха посетили заедно парка Тиволи в Копенхаген. До него, с мека шапка, слънчеви очила и микрофон в ухото, бе застанал посланик Робърт Холтън. А до Холтън стоеше Сара Банкрофт, бивша служителка на музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, по-късно агент на ЦРУ, а сега пълноправен гражданин на невидимия свят. От всички присъстващи единствено Сара имаше представа за жестокостта на операцията, която предстоеше. Щеше ли да я наблюдава? — запита се Габриел. Или този път щеше да се възползва от възможността да извърне поглед?

Той огледа слънчевите улици на Уестминстър. Ели Лавон и Дина Сарид се шляеха по Грейт Джордж Стрийт, Яков и Йоси флиртуваха с майор Римона Щерн пред сградата на Парламента, а Мордекай стоеше под сянката на Биг Бен и разгръщаше туристически пътеводител. Греъм Сиймор се намираше в една незабележима кола в Сторис Гейт, от другата страна на Виктория Стрийт, в компанията на комисаря на лондонската полиция и директора на СО-19 — подразделението за специални операции. Двадесет от най-добрите стрелци на СО-19 бяха извикани по спешност и сега бяха заели позиции около катедралата и заобикалящите я улици. Габриел чуваше в ухото си как си разменят съобщения, но до момента бе успял да разпознае в тълпата само половин дузина от тях. В крайна сметка това нямаше особено значение. Важното бе, че те го познават.

— Зле ли беше? — попита го Михаил. — Имам предвид побоя.

— Просто се позабавляваха — отговори уклончиво Алон. Не му се искаше да се връща към събитията от изминалата нощ. — Нищо не е в сравнение с онова, което Ибрахим е преживял в ръцете на египетската тайна полиция.

— По-добре ли се почувства, докато стреляше в него?

— В Ишак ли?

Младият мъж кимна.

— Не, Михаил, не се почувствах по-добре. Но не се почувствах и по-зле. — Габриел вдигна ръка и посочи северния вход на Уестминстърското абатство. — Виж онези хора там. Много от тях скоро щяха да са мъртви, ако не бях направил каквото бе необходимо.

— Ако не улучим мишените си, пак може да загинат. — Михаил го погледна. — Изглежда, опитваш се да се убедиш, че си имал моралното право да го измъчваш.

— Вероятно си прав. Отидох твърде далеч. Но и всички ние отидохме твърде далеч. Американците преминаха чертата след единайсети септември и сега се опитват да намерят обратния път. За съжаление, целите на терористите не са се променили и поколението, което скоро ще се появи от бойните полета на Ирак, ще бъде много по-жестоко и опасно от терористите, които се появиха в Афганистан.

— Осмелихме се да им се противопоставим, в резултат на което терористите ни обявиха за истинските терористи.

— Това е тайното им оръжие, Михаил. Свиквай.

Габриел чу пращене в слушалката в ухото си. Погледна към северния вход на Уестминстърското абатство и видя как огромните врати бавно се отварят. Греъм Сиймор беше уредил църковните служители да приемат богомолците по-рано от обичайното — проста маневра, която щеше да намали драстично броя на потенциалните жертви. Алон се надяваше, че шахидите няма да се досетят, че това е капан.

— Къде бях? — попита той.

— Говореше за тайни оръжия.

— Снощи, Михаил. Къде бях снощи?

— В Харич.

— Винаги съм искал да посетя Харич — рече Габриел. — Какво видя Киара?

— Само финала, когато те качиха в микробуса. — Михаил сложи ръка на рамото му. — Ще ми се да ме беше оставил да прострелям онова копеле вместо теб.

— Спокойно, Михаил. Коледа е.

— Не и за нас. Надявам се само Ишак да не ни е излъгал.

— Не е — отсече Габриел.

— А ако я отведат другаде?

— Няма. Имаш ли цигари?

Михаил потупа левия джоб на якето си.

— А запалка?

— Имам всичко. Трябва ни само Елизабет.

— На път е — каза Алон. — Скоро всичко ще свърши.

Колата беше „Форд Фиеста“, бледосива и доста ожулена. Авел, мъжът със зелените очи, шофираше, а Каин седеше до нея на задната седалка. Сега, когато бяха без маскировъчни шапки, тя виждаше лицата им за пръв път и бе шокирана от младостта им. Те носеха дебели якета, бяха гладко избръснати и миришеха на одеколон от сандалово дърво. Каин я стискаше за лакътя с лявата си ръка, а в дясната държеше пистолет. Елизабет се опитваше да не гледа към оръжието, дори да не мисли за него. Вместо това се взираше мълчаливо през прозореца. Бяха минали повече от две седмици, откакто не бе излизала навън; две седмици, откакто не бе виждала друго човешко същество, освен Каин, Авел и маскираните им съучастници; две седмици, откакто не бе виждала слънцето и не бе имала някаква представа за времето. Прозорецът за нея беше вход към реалността. „Каин и Авел са от света на прокълнатите — помисли си тя. — От другата страна на стъклото е земята на живите“.