Даниъл Силва - Московска афера

Оставаха няколко минути до седем часа московско време, когато стационарният телефон в апартамента на Светлана Фьодорова на Кутузовски проспект иззвъня тихо. Тя седеше във всекидневната пред телевизора и слушаше поредната реч на руския президент, затова остана доволна, че я откъсват от заниманието й. Накара го да млъкне, като изключи звука от бутона на дистанционното — Боже, де да ставаше толкова лесно! , — и вдигна бавно слушалката до ухото си. Позна мигновено гласа от другата страна на линията — Павел, противният нощен портиер. Изглежда, имаше посетител.

— Един джентълмен — добави Павел с пълен с намеци глас.

— Има ли си име?

— Нарече се Феликс.

— Руснак?

— Ако е руснак, значи не е живял тук доста време.

— Какво иска?

— Казва, че има съобщение за теб. Казва, че е приятел на дъщеря ти.

Нямам дъщеря — помисли горчиво тя. — Жената, която наричах моя дъщеря, ме остави да умирам сама в Москва, докато се забавлява някъде в Европа със своя богат съпруг.

Драматизираше нещата, но на нейната възраст й беше простено.

— Как изглежда?

— Като купчина стари парцали. Но носи цветя и шоколадови бонбони. „Годива“ 56 56 Популярна марка скъп белгийски шоколад с високо качество. — Б.пр. , Светлана. Любимите ти.

— Не е някой бандит или изнасилван, нали, Павел?

— Не мисля.

— Тогава го пусни горе.

— Вече го сторих.

— Чакай , Павел!

— Какво има?

Тя погледна към стария си, износен халат.

— Помоли го да изчака пет минути. И чак тогава го пусни горе.

Светлана затвори телефона. Цветя и бонбони… Може и да прилича на куп парцаливи дрехи, но очевидно беше джентълмен.

Тя отиде в кухнята и потърси нещо подходящо, с което да почерпи госта. В килера нямаше никакви сладкиши или кекс, само кутия с английски чаени бисквити, спомен от последното й ужасяващо пътуване до Лондон, за да се види с Елена. Светлана нареди дузина бисквити върху една чиния и я остави върху масата във всекидневната. После влезе в спалнята и смени набързо халата си с лятна рокля. Застана пред огледалото, приглади чупливата си прошарена коса и се загледа тъжно в лицето си. За него не можеше да направи нищо. Прекалено много години — помисли си. — Прекалено много страдания.

Тъкмо излизаше от стаята, когато звънецът иззвъня. Тя отвори вратата и видя странен дребен мъж в началото на шейсетте, с рядка коса и малки подвижни очички на териер. Дрехите му действително бяха омачкани, но изглеждаха грижливо подбрани. В него имаше нещо старомодно. Нещо от миналото. „Изглежда като излязъл от стар черно-бял филм — помисли си тя — или от някое кафене в Санкт Петербург от времето на революцията“. Маниерите му бяха вехти досущ като външния му вид. Говореше свободно руски, но звучеше така, сякаш не го е използвал от много години. Със сигурност не беше московчанин; всъщност тя се усъмни дали изобщо е руснак. Ако участваше във викторина, щеше да предположи, че е евреин. Не че имаше нещо против евреите. Напълно възможно бе и в нейните вени да тече малко еврейска кръв.

— Надявам се, че не ви сварвам в неподходящ момент — каза той.

— Тъкмо гледах телевизия. Имаше важна реч на президента.

— О, наистина? За какво беше речта?

— Не съм сигурна. Всичките му речи си приличат.

Посетителят й подаде цветята и бонбоните.

— Позволих си да ви направя малък подарък. Знам, че обожавате шоколадовите трюфели.

— Откъде знаете?

— От Елена, разбира се. Елена ми разказа много неща за вас.

— Познавате дъщеря ми?

— Аз съм неин приятел, госпожо Фьодорова. Доверен приятел.

— Изпраща ви тя, така ли?

— Точно така.

— Защо?

— За да обсъдим нещо важно. — Той понижи глас. — Нещо, свързано с благополучието на Елена и децата.

— Да не би да са в опасност?

— Наистина ще бъде по-добре да поговорим на четири очи, госпожо Фьодорова. Въпросът е много деликатен.

Тя го изгледа подозрително, но отстъпи встрани. Гостът мина мълчаливо покрай нея и стъпките му не издадоха никакъв шум по покрития с плочки под на коридора. Сякаш се носи във въздуха — помисли си Светлана и потръпна, докато слагаше отново веригата на вратата. — Като призрак.

Говори се, че пътешествениците, които се приближават към Женева с влака от Цюрих, обикновено остават толкова поразени от красотата й, че изхвърлят билетите си за връщане през прозореца и се заклеват никога да не я напуснат. Докато навлизаше в града през тихата августовска нощ с наетата в Париж кола, Габриел не изпита нищо подобно. Винаги бе смятал Женева за очарователно, но ужасно скучно място. Някогашен дом на ревностни калвинисти, днес градът имаше нова религия — парите, а банкерите и богаташите бяха новите му свещеници и архиепископи.