Даниъл Силва - Московска афера

Той не седна веднага; вместо това застана за момент зад Елена и постави собственически едрите си длани в основата на врата й. Личицата на Николай и Анна светнаха при неочакваната поява на баща им и лицето на Харков моментално омекна. Той им каза нещо на руски, при което децата избухнаха в смях, а Михаил се усмихна. Иван, изглежда, си отбеляза това. После погледът му премина по масата като прожектор през открито поле и накрая се спря върху Сара. Последния път, когато я бе видял, тя носеше старомодни дрехи, избрани от Габриел. Сега бе облечена в тънка лятна рокля без ръкави с цвят на праскова, която едва прикриваше формите на тялото й. Харков я огледа най-безсрамно, сякаш размишляваше дали да не я направи част от колекцията си. Сара протегна ръка по-скоро като защитна реакция, отколкото в знак на приятелство, но руснакът я пренебрегна и я целуна по бузата. Грапавата му като шкурка кожа миришеше на кокосово масло и на друга жена.

— Сен Тропе очевидно ви се отразява добре, Сара. За пръв път ли идвате тук?

— Всъщност не съм спряла да го посещавам, откакто бях малко момиченце.

— И тук ли имате чичо?

— Иван! — скара му се Елена.

— Никакви чичовци — отвърна с усмивка Сара. — Имам продължителна любовна връзка с Южна Франция.

Иван се намръщи. Не обичаше да му припомнят, че някой е бил някъде или е правил нещо преди него.

— Защо не споменахте миналия месец, че ще идвате тук? Можехме да организираме нещата така, че да отседнете при нас.

— Не знаех, че ще бъдете тук.

— Сериозно? Пишеше го във всички вестници. В къщата е отсядал член на британското кралско семейство. Когато стана моя, лондонските вестници направо пощуряха.

— Някак си съм пропуснала новината.

Сара беше поразена за пореден път от монотонния английски на Харков. Сякаш разговаряше с радиоговорител от английския филиал на Радио Москва. Той хвърли поглед към Михаил, после отново се втренчи в Сара.

— Няма ли да ме запознаете с вашия приятел? — попита Иван.

Михаил се изправи и протегна ръка.

— Казвам се Майкъл Данилов. Със Сара сме колеги във Вашингтон.

Харков пое предложената му ръка и я стисна като в преса.

— Майкъл? Що за име за един руснак?

— Име, което те кара да се чувстваш повече американец и по-малко московчанин.

— По дяволите американците — заяви Иван.

— Опасявам се, че сте в тяхна компания.

— Навярно можем да направим нещо, за да променим това. Допускам, че истинското ви име е Михаил?

— Да, разбира се.

— Тогава ще си останете Михаил, поне този следобед. — Той сграбчи за ръката един преминаващ келнер. — Още вино за жените, моля. И бутилка водка за мен и новия ми приятел Михаил .

Иван се разположи царствено върху белия диван, така че Сара се озова от дясната му страна, а Михаил — точно срещу него. С лявата си ръка напълни догоре чашата на Михаил с леденостудена водка, сякаш му сипваше не алкохол, а серум на истината. Дясната му ръка се отпусна върху задната облегалка на дивана. Мекият плат на памучната му риза докосна голите рамене на Сара.

— Значи със Сара сте приятели? — попита той Михаил.

— Да, така е.

— Какви приятели по-точно?

Елена го упрекна за дързостта му, но той отново не й обърна внимание. Михаил пресуши стоически чашата си и с многозначително руско кимване даде да се разбере, че двамата със Сара са много близки приятели.

— Дошли сте заедно в Сен Тропе? — полюбопитства Харков, като междувременно напълни отново чашата му.

— Да.

— И сте отседнали заедно?

— Да — потвърди Михаил.

А Елена добави услужливо:

— В „Шато дьо ла Месардиер“.

— Харесва ли ви там? Персоналът добре ли ви обслужва?

— Прекрасно е.

— Трябва да дойдете при нас, във Вила Солей. Имаме къща за гости. Всъщност имаме три къщи за гости, но кого го интересува.

Нас ни интересува — помисли си Сара, но отговори учтиво:

— Много мило от ваша страна да ни направите такова щедро предложение, господин Харков, но не бихме искали да ви се натрапваме. Освен това сме платили предварително за стаята.

— Това са просто пари — каза Иван пренебрежително и се опита да налее водка в чашата на Михаил, но младият мъж я покри с ръка.

— Изпих достатъчно, благодаря. Две водки са ми лимитът.

Руснакът се направи, че не го е чул, и му наля трета. Разпитът се поднови:

— Предполагам, че и вие живеете във Вашингтон?

— На няколко пресечки от сградата на Капитолия.

— Заедно ли живеете?

— Иван!