Даниъл Силва - Московска афера

— Не виждам нищо изненадващо, Ейдриън. Тя е звезда. Един господ знае защо вашите вербовчици са я отхвърлили първия път.

— Решили са, че е прекалено независима… и може би твърде интелигентна. Ние не сме като вас, Габриел. Предпочитаме агентите да мислят конвенционално.

— И се чудите защо най-талантливите ви агенти вече работят за частни фирми.

— Спести ми критиките си, Габриел. Искаш ли да я използваш или не?

— Ще го разбера, след като говоря с нея.

— Тя идва в Националния център за борба с тероризма по обяд.

— В Лангли? — Алон поклати глава. — Искам да я видя някъде, където няма да ни подслушват от Управлението.

— Това значително стеснява възможностите. — Картър се престори, че мисли задълбочено. — Какво ще кажеш за Дъмбартън Оукс? В парка, по обяд.

— Само се погрижи да е сама.

Ейдриън се усмихна печално.

— Благодарение на теб, Габриел, тя никъде не ходи сама. И вероятно никога няма да й се случи.

Слънцето успя да пробие мъглата в късната утрин, а когато Габриел пристигна до входа на Дъмбартън Оукс, вече бе ужасно горещо. Той си купи входен билет от служителя в малката будка и получи лъскава брошура. Поглеждаше я често, докато минаваше покрай красиви беседки, перголи с увивни растения и изкуствени езерца. Няколко минути след дванайсет часа стигна до отдалечен край на градината, където видя привлекателна трийсетинагодишна жена да седи на пейка до леха с момини сълзи; на коленете й лежеше отворена книга. Носеше семпла памучна рокля с презрамки и сандали. Русата й коса бе пораснала, откакто я бе видял за последен път, алабастровата й кожа бе започнала да порозовява от силното слънце. Тя вдигна поглед, когато Алон наближи, но лицето й остана странно безизразно, сякаш бе нарисувано от ръката на Мери Касат.

— Успя ли да забележиш наблюдателите на Ейдриън? — попита го Сара Банкрофт.

Той я целуна по бузата и я поведе към сянката на близката беседка.

— И най-късогледият стажант, току-що излязъл от Академията, щеше да ги забележи.

— Да чуя кои са.

— Жената с широкополата шапка, мъжът с карираните бермуди, двойката с еднаквите фланелки с надпис „Обичам Ню Йорк“.

— Много добре. Само че пропусна двете момчета в тъмния седан на Ер Стрийт.

— Не съм ги пропуснал. Можеха със същия успех да ми махнат за поздрав, когато влизах в градината.

Двамата седнаха в беседката, но дори на сянка не почувстваха голямо облекчение от влажната горещина. Сара вдигна слънчевите очила на темето си и изтри няколко капки пот от бузата си. Габриел гледаше профила й, докато очите й неспокойно оглеждаха градината. Дъщеря на изпълнителен директор в Ситибанк, Сара Банкрофт бе прекарала по-голяма част от детството си в Европа. Владееше няколко европейски езика, имаше европейско образование и безупречни маниери. Беше се върнала в Америка, за да завърши колежа в Дартмът, по-късно бе постъпила в престижния лондонски Институт за изящни изкуства „Кортолд“ и бе станала най-младата жена, защитила докторат по история на изкуствата в Харвард. След като завърши дисертацията си, бе започнала да се среща с младия адвокат Бен Калахан, който бе имал нещастието да лети с полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ сутринта на 11 септември 2001 г. Той бе успял да се обади по телефона, преди самолетът да се вреже в Южната кула на Световния търговски център. Обаждането бе до Сара. Габриел й бе дал възможност, която от Лангли й бяха отказали — да води борба срещу убийците му. С благословията на Картър и с помощта на една изгубена картина на Ван Гог той я бе внедрил в обкръжението на саудитския милиардер Зизи ал Бакари със задачата да открие опасен лидер на терористична групировка. Сара бе успяла да се измъкне невредима, но животът й след това вече не бе същият.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — каза той.

— Как можа да си го помислиш? Може би защото в хода на една напрегната операция допуснах ужасно непрофесионалната грешка да ти призная чувствата си?

— Това бе едната причина.

— Не трябва да се притесняваш за това, Габриел. Вече го преодолях. — Тя го погледна и се усмихна. — Въобразявам ли си, или наистина ми изглеждаш малко разочарован?

— Не, Сара. Не съм разочарован.

— О, разбира се, че си. Въпросът е наистина ли искаш да работя с теб в друга операция?

— Защо да не искам?

— Защото прекрасната ти нова италианска съпруга може да не го одобри. — Младата жена оправи тънките презрамки на роклята си. Тя така изкусително прилепваше към тялото й, че би накарала дори и най-верния мъж да загуби ума си. — Знаеш ли, за човек с толкова много дарби, познанието ти за жените е шокиращо недостатъчно.