Даниъл Силва - Московска афера

— Беше много мило от твоя страна да изпратиш самолета си в такъв кратък срок.

— Този не е мой — отвърна кратко Ейдриън.

— На Военноморската база „Гуантанамо“ ли е?

— Всичко както му е редът.

— Това обяснява белезниците и спринцовките.

— Това те избавя от приказките им. Средностатистическите джихадисти са дяволски шумни спътници.

Влязоха във всекидневната. Беше типичен джорджтаунски салон — правоъгълен, с висок таван и френски прозорци, гледащи към малка тераса. Мебелите бяха скъпи, но грозни, от тези, които се срещат в конферентните зали на луксозните бизнес хотели. Впечатлението се допълваше от кетъринговия вид на храната, сложена върху бюфета. Единственото, което липсваше, бе красива млада сервитьорка, която да предложи на Габриел чаша посредствено шардоне.

Картър отиде до бюфета и си избра сандвич с шунка и джинджифилова бира. Алон си наля чаша черно кафе от един сребърен термос и седна на креслото до френските прозорци. Ейдриън се разположи до него, като постави подноса на коленете си.

— Шамрон ми каза, че Иван отново се е проявил като лошо момче. Разкажи ми всичко, което знаеш. Не ми спестявай нито една подробност. — Той отвори шумно бутилката бира. — Знаеш ли, харесвам историите за Иван. Те ми напомнят, че в този свят има хора, които са готови да направят абсолютно всичко за пари.

Скоро след като Габриел започна разказа си, Ейдриън, изглежда, загуби апетит. Той остави недоядения си сандвич върху масата до креслото и остана неподвижен като статуя с кръстосани крака, събрал замислено длани под брадичката си. Габриел от опит знаеше, че добрият шпионин по принцип е добър слушател. Картър притежаваше тази способност по рождение, както и усета към езиците, умението да се слива с околната среда и скромността. Почти нищо в спокойното му държане не подсказваше, че е един от най-могъщите представители на вашингтонската разузнавателна институция или че преди да се издигне до префинената атмосфера на седмия етаж в Лангли и да оглави оперативния отдел в ЦРУ, е бил най-известният действащ агент. Повечето хора го смятаха за психотерапевт. Когато видеха Ейдриън Картър, те си го представяха търпеливо изслушващ изповеди за любовни разочарования, а не разкази за терористи и руски търговци на оръжие.

— Ще ми се да можех да кажа, че историята ти напомня измислиците на ядосана съпруга — каза Картър. — Ала за съжаление, тя съвпада с някои сведения, които получихме през последните няколко месеца.

— Какви сведения?

— По-скоро слухове — отвърна Ейдриън. — По-тясно свързана с темата ми се струва една фраза, която изплува няколко пъти през последните седмици, достатъчно често, за да е случайно, според анализаторите от Националния център за борба с тероризма.

— Каква е фразата?

— „Стрелите на Аллах“. Вече го срещнахме половин дузина пъти, последно на компютъра на джихадист, който е бил арестуван от нашия приятел Ларс Мортенсен в Копенхаген. Спомняш си Ларс, нали, Габриел?

— С най-топли чувства — отговори Алон.

— Мортенсен и неговият технически екип в датската РЕТ 29 29 Датската полицейска разузнавателна служба. — Б.пр. са открили израза в стар имейл, който заподозреният се е опитал да изтрие. В него пишело за „стрелите на Аллах, пронизващи сърцата на неверниците“, или нещо от този род.

— Как се казва заподозреният?

— Марван Абас. Йорданец, който живее в големия имигрантски квартал на Копенхаген Ньоребро — квартал, който, ако не греша, ти познаваш доста добре. Ларс казва, че Абас е член на радикалното ислямистко политическо течение „Хизб ут Тахрир“. От йорданското разузнаване ни съобщиха, че той е бил и сътрудник на Абу Мусаб ал Заркауи, мир на духа му.

— Ако бях на твое място, Ейдриън, щях да изпратя в Копенхаген онзи „Гълфстрийм“, за да вземе Марван за един разговор на четири очи.

— Боя се, че в момента Мортенсен не е в състояние да ни сътрудничи. РЕТ и датското правителство още са засегнати от нашите действия по време на операцията „Холтън“. Сега, като се връщам назад, си давам сметка, че е трябвало да се запишем в книгата за гости на път за Дания. Уведомихме датчаните за нашето присъствие на тяхната територия постфактум. Ще мине известно време, докато ни простят прегрешението.

— Накрая Ларс ще промени мнението си. Датчаните се нуждаят от вас, както и всички останали европейци. В този полудял свят Америка все още е тяхната последна надежда.

— Надявам се да си прав, Габриел. Напоследък във Вашингтон е популярно да се мисли, че заплахата от тероризма е намаляла или че бихме могли някак си да преживеем със спорадичните загуби на национални паметници и американски граждани. Но при следващото нападение същите тези свободомислещи хора първи ще обвинят Управлението, че не го е предотвратило. Не можем да го направим без сътрудничеството на европейците. И без твоето, разбира се. Ти си наш таен агент, нали, Габриел? Ти си този, който върши работата, която ние не желаем или не можем да свършим сами. Опасявам се, че Иван спада към тази категория.