Даниъл Силва - Московска афера

По същото време самолетът от полет 1612 на „Ел Ал“ се издигна бързо над предградията на Москва и се отправи на юг. Узи Навот седеше до илюминатора на последната седалка в първа класа, като стискаше чаша уиски и изучаваше огромния килим от примигващи жълти светлини под него. За момент видя всичко съвсем ясно: кръговите булеварди около Кремъл, змиевидните извивки на реката, проспектите, разположени радиално като спици на колело, които водеха към безкрайната шир на руската провинция. После самолетът се вряза в облаците и светлините на Москва изчезнаха. Навот спусна щората на илюминатора си и поднесе уискито към устните си. Трябваше да му счупя ръката — помисли си той. — Трябваше да счупя ръката на кучия му син.

Габриел отвори бавно очи. Не очи — каза си той. — Око. Дясното око, пострадало от удара на плешивия гигант, не му се подчиняваше. То беше подуто, затворено и покрито със засъхнала кръв.

Преди да се размърда, Габриел прецени внимателно ситуацията. Беше проснат на бетонния под на някакъв склад с оковани зад гърба ръце; краката му бяха заели спринтьорска поза: десният крак изнесен напред, левият — изпънат. Дясното му рамо беше притиснато в пода, както и дясната половина на лицето. Някъде светеше лампа, но неговият край тънеше в полумрак. На няколко крачки от него се издигаше камара дървени сандъци с надписи на кирилица отстрани. Габриел се напрегна да разчете думите, но не успя. Буквите все още му приличаха на йероглифи; сандъците можеше да са пълни с консерви черен хайвер или с ампули със смъртоносен полоний, но той никога нямаше да разбере.

Обърна се по гръб и повдигна колене към гърдите си, след това се надигна в седнало положение. Усилието от движението, комбинирано с факта, че вече е изправен, накара дясното му око да затупти от раздираща болка. Той реши, че ударът е строшил орбитата. Сякаш вече нямаше око, а огромен кратер.

Облегна се на дървените сандъци и се огледа. Имаше още сандъци, високи кули от сандъци, които се губеха в мрака като жилищните постройки край Ленински проспект. От неособено удобната си позиция Габриел виждаше само две редици, но имаше чувството, че са много повече. И надали бяха пълни с черен хайвер. Дори ненаситният Иван Харков не можеше да погълне такова количество хайвер.

Алон чу стъпки, които се приближаваха към него. Бяха двама. Мъже. Единият от които значително по-едър от другия. Големият мъж беше плешивият гигант, който го бе ударил. По-дребният беше с няколко години по-стар, със стоманеносива коса и череп, който изглеждаше специално проектиран да устоява на тежки травми.

— Къде са децата? — попита Аркадий Медведев.

— Какви деца? — отвърна Габриел.

Медведев кимна на гиганта, после отстъпи настрани, сякаш не искаше дрехите му да бъдат изпръскани с кръв. Ковашкият чук се вряза за втори път в главата на Алон. В същото око, със същия резултат. Борове и ракетни снаряди. После мрак.

Както почти всички в Москва, полковник Григорий Булганов от ФСБ беше разведен. Бракът му, както и самата Русия, беше залитал от една крайност в друга: в единия ден открито обсъждане на проблемите, а на другия — Големия терор. Слава богу, бракът му беше краткотраен и не бе довел до потомство. Ирина беше спечелила апартамента и фолксвагена, а Григорий Булганов — свободата си. Не че бе успял да постигне нещо особено с нея: един-два пламенни романса в службата и следобеди в леглото със съседката — майка на три деца, също разведена.

По-голяма част от времето си Григорий Булганов прекарваше в работа. Работеше рано сутрин. Работеше късно вечер. Работеше в съботите. И в неделите. А понякога, както сега, можеше да бъде открит зад бюрото си и късно вечер в неделя. Занимаваше се с контрашпионаж. По-точно той беше човекът, който трябваше да неутрализира опитите на чуждите разузнавателни служби да шпионират руското правителство и държавните предприятия. Задачата му беше още по-трудна заради дейността на СВР 66 66 Служба за външно разузнаване. — Б.пр. — служба, сродна на ФСБ. Шпионажът в СВР бе достигнал висоти, невиждани от времето на Студената война, което бе накарало противниците на Русия да отговорят по подобаващ начин. Григорий Булганов не можеше да ги вини. Новият руски президент обичаше да подрънква сабята си и чуждестранните лидери трябваше да узнаят дали е добре наточена, или е хванала ръжда в ножницата си.