Даниъл Силва - Московска афера

— Какво правиш? Как смееш да ме докосваш! За кого се мислиш?

Лужков отдръпна ръката си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш за какво ?

— Съжалявам, госпожо Харкова. Не трябваше да ви пипам.

— Не, Пьотър, не трябваше да ме пипаш. Моли се Иван да не научи!

Тя продължи по коридора към офиса. Пазачът я последва.

— Съжалявам, госпожо Харкова, но се боя, че не мога да ви позволя да влезете в кабинета, щом съпругът ви не ви придружава.

— Освен в извънредни случаи.

— Точно така.

— А аз ти казвам, че този случай е извънреден. Върни се на поста си, глупако. Не мога да набера кода, докато надничаш зад рамото ми.

— Ако случаят е извънреден, госпожо Харкова, защо не съм уведомен за него от Аркадий Медведев?

— Може да ти е трудно да го повярваш, Пьотър, но съпругът ми не казва всичко на Аркадий. Той ме помоли да взема едни важни документи от офиса и да ги занеса във Франция. А сега, Пьотър, си отговори на въпроса: Как, мислиш, ще реагира Иван, ако заради теб си изпусна самолета?

Пазачът не отстъпи.

— Просто си върша работата, госпожо Харкова. А инструкциите ми са съвсем прости. Никой няма право да влиза в този офис, без да съм уведомен от господин Харков или Аркадий Медведев. В това число и вие.

Елена вдигна очи към тавана и въздъхна раздразнено.

— Тогава просто се обади на Аркадий и му кажи, че съм тук. — Тя посочи телефона, който стоеше върху една декоративна масичка. — Обади му се, Пьотър. Но го направи по-бързо, защото, ако изпусна полета си за Франция, ще кажа на Иван да ти отреже езика.

Пазачът й обърна гръб и вдигна слушалката. След няколко секунди протегна другата си ръка и удари няколко пъти вилката.

— Нещо не е наред ли, Пьотър?

— Телефонът май не работи.

— Странно. Пробвай с мобилния ми телефон.

Пазачът остави слушалката на мястото й, обърна се и видя, че Елена протяга ръка към него и държи флакон със спрей. Спреят, който Габриел й беше дал в самолета. Тя натисна бутона и изпрати облак пулверизирана течност право в лицето му. Няколко секунди мъжът се задържа на крака и Елена се изплаши, че спреят не му е подействал. После рухна тежко на пода, прекатурвайки масичката. Тя се вгледа тревожно в проснатото на земята тяло. После го пръсна още веднъж в лицето.

Така ти се пада, като ме докосваш — помисли си. — Свиня!

Девет етажа под нея дебел мъж с мека шапка влезе във фоайето с частните асансьори, като проклинаше тихо мобилния си телефон. Той изгледа Лука Осипов с безсилно примирение и сви заоблените си рамене.

— Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря. За всичко е виновен призракът на Сталин. Съседът ми се кълне, че го е виждал нощем да броди по коридорите. Аз, за щастие, не съм го срещал.

Вратите на асансьора се отвориха и тантурестият руснак хлътна вътре. Лука отиде до прозорците на фоайето и погледна към улицата. Очевидно поне още двама души — жена, която вървеше по тротоара, и шофьор на такси, застанал до колата си — имаха проблеми с мобилните си телефони. Проклетото нещо работеше допреди минута, но щом наближих сградата, спря… Въпреки че другарят Сталин е бил човек с голяма власт, Лука Осипов се съмняваше, че неговият призрак има нещо общо с внезапното прекъсване на клетъчните комуникации. Той подозираше, че за това е виновно нещо далеч по-реално. Нещо като GSM заглушител.

Лука направи още един безуспешен опит да се обади по мобилния си телефон, след това отиде при портиера и поиска да използва стационарния му телефон. Щом се убеди, че охранителят не възнамерява да звъни на извънградски номер, портиерът завъртя телефона към него с уговорката да бъде по-кратък. Подканянето се оказа напразно. Телефонът не работеше.

— Няма сигнал — каза Осипов.

— Допреди минута имаше.

— Получавали ли сте оплакване от обитатели на сградата, че телефоните им не работят?

— Не.

Лука обърна гръб на портиера и излезе на улицата. Когато стигна до лимузината, шофьорът вече бе смъкнал стъклото си. Бодигардът мушна главата си през отвора и каза на мъжа на пасажерската седалка да влезе в сградата и да застане на пост във фоайето. После тръгна по посока на Кремъл. Щом стигна до средата на Големия Каменен мост над реката, телефонът му заработи. Първият номер, който набра, беше този на Воробьовите хълмове.

Подът беше от твърда дървесина и бе полиран наскоро. Въпреки това, Елена трябваше да мобилизира цялата си сила, за да завлече деветдесеткилограмовото тяло на изпадналия в безсъзнание Пьотър Лужков в банята на главната спалня. Тя заключи, после се върна пред вратата на кабинета на Иван. Командното табло се намираше на нивото на очите й от лявата страна. След като въведе осемцифрения код за достъп, тя постави палеца си върху скенера. Алармата изписука три пъти и бронираната врата се отвори бавно. Елена влезе вътре и отвори дамската си чанта.