Даниъл Силва - Московска афера

— Това вашите деца ли са, мосю?

— Не, това са децата на Иван Харков.

Жандармеристът направи физиономия, от която стана ясно, че това име не му говори нищо.

— А вие кой сте?

— Аз работя за господин Харков. За него работят и колегите ми във втората кола.

— На каква длъжност?

— Охранители сме.

— Това означава ли, че сте въоръжени?

Руснакът кимна утвърдително.

— Може ли да видя разрешителните ви за носене на оръжие?

— Не са у нас. Те са при паспортите ни, във вилата на господин Харков.

— И къде се намира тази вила?

Когато чу отговора, жандармеристът се върна при колата си и каза нещо по радиостанцията. Един микробус „Рено“ вече бе пристигнал на мястото, а скоро към него се присъединиха и повечето полицейски коли в Сен Тропе. Руският шофьор, който наблюдаваше ставащото в огледалото за обратно виждане, усети, че положението се влошава. Той извади мобилен телефон от джоба си и се опита да се свърже с шефа на охраната, но без успех. След още три опита мъжът се отказа и погледна намръщено през прозореца. Жандармеристът се приближи с разкопчан кобур и ръка на дръжката на пистолета си.

— Къде е оръжието ви, мосю?

Шофьорът посегна надолу и потупа мълчаливо хълбока си.

— Извадете го, ако обичате, и го оставете на таблото на колата. — Униформеният погледна към бодигарда на пасажерската седалка. — Вие също, мосю. Оръжието на таблото. После искам двамата да излезете много бавно и да сложите ръцете си върху покрива на колата.

— Защо е всичко това?

— Страхувам се, че нямаме друг избор, освен да ви задържим, докато не изясним въпроса с паспортите и разрешителните ви за оръжие. Децата и бавачката могат да пътуват заедно в едната кола. Вие и тримата ви колеги ще пътувате с другата. Можем да го направим по цивилизован начин или — ако предпочитате, да ви сложим белезници. Изборът е ваш, мосю.

От западната страна на „Дом на набережной“ имаше малък парк с кокетна червена църква в средата. Той не бе особено оживен дори при нормални обстоятелства, а сега, когато небето бе натежало от дъждовни облаци, беше почти безлюден. На няколко метра от църквата имаше горичка, а между дърветата се мъдреше пейка, по която бяха издълбани десетки мръсни думички на руски. Габриел седеше в единия й край, а Шмуел Пелед — шофьор от посолството и таен агент на израелското разузнаване; седеше в другия. Шмуел бърбореше нещо на отличен руски. Алон не го слушаше. Беше съсредоточил вниманието си върху гласовете, които звучаха от миниатюрната слушалка в ухото му. Гласът на Яков Росман, който му съобщи, че колата на Елена Харкова вече не е под вражеско наблюдение. Гласът на Ели Лавон, който му докладва, че колата на Елена Харкова се приближава с висока скорост към „Дом на набережной“. Гласът на Узи Навот, който го уведоми, че в момента Елена Харкова излиза от колата и влиза в сградата заедно с Лука Осипов. Габриел погледна ръчния си часовник: 15:54. Вече изоставаха с девет минути от графика.

По-добре побързай, Елена. Всички имаме график, към който трябва да се придържаме.

Вестта за пристигането на Елена Харкова в сградата бе получена в Лондон десет секунди по-късно под формата на сбито съобщение, което се изписа със светещи букви на видеоекрана с размерите на билборд в предната част на стаята. Ейдриън Картър бе очаквал нетърпеливо известието с притисната към ухото телефонна слушалка и отворена линия до Лангли.

— Влиза в сградата — каза тихо той. — Запишете телефонните разговори. Всичко от река Москва на юг до „Садовое колцо“.

Елена прекоси фоайето, следвана по петите от Лука Осипов, и влезе в по-малко фоайе с един-единствен асансьор. Телохранителят се опита да се вмъкне след нея в кабината, но тя го спря с едно махване на ръката.

— Чакай ме тук — нареди му, като пъхна електронната карта за достъп в процепа. После я извади и натисна бутона за деветия етаж. Лука Осипов остана неподвижен в продължение на няколко секунди, като наблюдаваше изкачването на асансьора по червените светлини на контролния панел. След това извади мобилния си телефон и опита да се свърже с шофьора отвън. Нямаше никакъв сигнал, затова прибра телефона и изруга тихо. Сигурно цялата московска мрежа се е скапала — помисли си той. — Ние, руснаците, не можем да направим нищо като хората.

Когато вратите на кабината се отвориха на деветия етаж, Елена видя във вестибюла друг бодигард. Казваше се Пьотър Лужков и също като Лука Осипов, беше бивш член на елитния отряд „Алфа Груп“. На бледото му глуповато лице се изписа изненада. Поради скрития в багажа на Елена заглушител на мобилни телефони охраната й не беше успяла да го предупреди за пристигането й. Елена го поздрави разсеяно, после мина покрай него в коридора, без да му даде никакво обяснение за присъствието си. Когато пазачът постави машинално ръка на рамото й, тя се завъртя и го изгледа гневно.