Даниъл Силва - Московска афера

— И аз не бих искал.

— Тогава да ги вземем оттам. Кой знае? Може да ни потрябват, ако нещата в онази жилищна сграда не се развият според плана през следващите десет минути.

— За какво?

— Няма да им я дам без бой, Ейдриън. Габриел също. — Шамрон пусна цигарата си в чашата от кафе. — Обади се на французите. Доведи ми децата на Иван.

Картър набра обезопасения номер на френския оперативен център в Париж. Ари погледна към екрана, върху който продължаваше да премигва последното съобщение на Узи Навот.

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

АМ ВЛИЗА В ДОМ… СЪВЕТ…

Бяха настанили Соня и децата в приятна чакалня и им бяха предложили студен плодов сок и сладолед. Една привлекателна жена в униформа на жандармерията остана при тях през цялото време — по-скоро за компания, отколкото заради тяхната сигурност. Гледаха анимация и играха някаква шумна игра на карти, с чиито правила, ако изобщо имаше такива, изглежда, не бяха наясно и самите деца. Главният дежурен офицер ги обяви за почетни жандармеристи на деня и дори позволи на Николай да разгледа оръжието му. По-късно щеше да сподели на колегите си, че познава оръжията прекалено добре за седемгодишно дете.

След като получи телефонно обаждане от щаба в Париж, дежурният се върна в чакалнята и обяви, че е време всички да се прибират у дома. Анна и Николай посрещнаха тази новина не с радост, а със сълзи; за тях арестът и задържането бяха голямо приключение и не бързаха да се връщат в палата край морето. Накрая ги придумаха да тръгнат с обещанието, че могат да се върнат и да си поиграят в участъка, когато пожелаят. Докато вървяха по централния коридор на сградата, Анна хвана жената жандармерист за ръка, а Николай изнесе лекция на дежурния за превъзходството на руските оръжия. Соня попита къде са телохранителите, но не получи отговор.

Изведоха ги от участъка не през централния вход, а през една задна врата, от която се излизаше във вътрешен двор. Там имаше паркирани няколко служебни рена и един по-стар модел на „Пежо“ комби. Зад волана му седеше мъж с прошарена коса и бяла риза тип „Лакост“. Щом видя децата, той излезе от колата със спокойна усмивка и отвори задната й врата. Соня замръзна на място и погледна объркано дежурния жандармерист.

— Какво става? Кой е този човек?

— Това е мосю Анри. Той е добър човек. Ще ви заведе с децата на някое безопасно място.

— Не разбирам.

— Опасявам се, че господин Харков има известни неприятности в момента. Госпожа Харкова уреди децата да останат под грижите на мосю Анри до завръщането й. Помоли и вие да останете с тях. Обеща, че усилията ви ще бъдат възнаградени. Разбирате ли какво ви казвам, мадмоазел?

— Да, струва ми се.

— Много добре. А сега, ако обичате, се качете в колата. И се помъчете да не изглеждате толкова уплашена. Само ще разстроите децата. А това е последното нещо, от което се нуждаят в момента.

На летище Шереметево-2 в Москва Киара видя от мястото си до гишето за предаване на багажа и проверка на билетите, че надписът на информационното табло се променя на „Отложен“. В претъпкания с пътници салон на десет крачки от нея 187 отегчени гласа изстенаха едновременно. Един по-смел пътник — брадат евреин в тъмен костюм, се приближи до нея и поиска обяснение.

— Малък технически проблем — обясни спокойно Киара. — Закъснението няма да е повече от няколко минути.

Мъжът се върна на мястото си със скептично изражение. Киара се обърна и погледна отново таблото: Отложен.

Махни се оттам, Габриел — помисли си тя. — Обърни се и просто си тръгни.

Облаците се разпръснаха в момента, в който предавателят в ухото на Габриел изпука и от него прозвуча гласът на Узи Навот:

— Ние сме история.

— Какво имаш предвид?

— Стареца току-що нареди да прекратим операцията.

— Кажи му, че искам още десет минути.

— Нищо няма да му кажа. Ще се подчиня на заповедта му.

— Върви тогава. Ще се срещнем на Шереметево.

— Махаме се оттук. Веднага.

— Аз оставам.

— Свали си радиоприемника и се качи в колата.

Габриел и Пелед станаха едновременно и тръгнаха спокойно през парка под ръмящия дъжд. Пелед се отправи към волгата; Алон — към Блатния площад. Навот и Лавон се присъединиха към него. Узи носеше шапка с козирка, но Ели беше гологлав. Рядката му коса скоро залепна за черепа му.

— Защо сме тук? — попита Навот. — Защо стоим под дъжда в този забравен от бога парк, когато трябва да сме в колите си и да пътуваме към летището?