Даниъл Силва - Московска афера

— Ти си в беда, скъпа.

— Не, мамо.

— Кой беше мъжът, когото изпрати да ми донесе това писмо?

— Приятел. Някой, който ми помага.

— В какво?

Елена остана мълчалива.

— Напускаш съпруга си?

— Да, мамо, напускам го.

— Нарани ли те?

— Лошо.

— Удари ли те?

— Не, никога не ме е удрял.

— Значи има друга жена?

Елена кимна, без да откъсва очи от храната си.

— Тя е просто деветнайсетгодишно дете. Сигурна съм, че Иван ще нарани и нея един ден.

— Не трябваше да се омъжваш за него. Молих те да не се омъжваш за него, но ти не ме послуша.

— Знам.

— Той е чудовище. Баща му беше чудовище и той е чудовище.

— Знам. — Елена се опита да хапне малко супа, но бе загубила апетит. — Съжалявам, че с децата не те виждахме по-често през последните години. Иван не ни позволяваше. Това не е извинение. Трябваше да му се опълча.

— Не е нужно да се извиняваш, Елена. Знам повече, отколкото си мислиш.

По бузата на Елена се търкулна сълза. Тя я избърса, преди майка й да я види.

— Много съжалявам за начина, по който се държах с теб. Надявам се да ми простиш.

— Прощавам ти, Елена. Но не разбирам защо дойде в Москва.

— Трябва да свърша нещо, преди да напусна Иван. Трябва да защитя себе си и децата.

— Да не смяташ да задигнеш парите му?

— Това няма нищо общо с пари.

Майка й не настоя да научи повече. Тя беше съпруга на партиен член. Знаеше за тайните и ограниченията.

— Кога възнамеряваш да му го кажеш?

— Утре вечер. — Елена замълча, после добави многозначително: — Когато се върна във Франция.

— Съпругът ти не е от хората, които приемат леко лошите новини.

— Никой не знае това по-добре от мен.

— Къде смяташ да отидеш?

— Още не съм решила.

— Ще останеш в Европа или ще се прибереш в Русия?

— В Русия вече няма да е безопасно за мен.

— Какво говориш?

— Може да се наложи да отведа децата някъде, където Иван няма да е в състояние да ги намери. Разбираш ли какво ти казвам?

Съпругата на партийния член разбираше чудесно.

— Ще ги видя ли някога отново, Елена? Ще видя ли някога отново внуците си?

— Може да мине известно време дотогава. Но… да, ще ги видиш отново.

— Време? Колко време? Погледни ме, Елена. На мен не ми остава много време.

— Оставила съм малко пари в долното чекмедже на скрина. В момента това е всичко, с което разполагам.

— В такъв случай не мога да ги приема.

— Довери ми се, мамо. Трябва да вземеш тези пари.

Светлана сведе поглед и опита да се храни, но вече бе изгубила апетит — също като дъщеря си. Двете останаха дълго време неподвижни, като се държаха за ръце през масата. Лицата им бяха мокри от сълзи. Накрая майката взе писмото и го допря до пламъка на свещта. Елена погледна към телевизора и видя как новият цар на Русия приема венцехваленията на масите. Не можем да живеем като нормални хора — помисли си тя. — И никога няма да можем.

Противно на здравия разум и в разрез с всички писани и неписани правила, Габриел не се върна веднага в стаята си в хотел „Риц-Карлтън“. Вместо това се отклони още по на юг, към жилищните блокове на Октомврийския площад, и стигна до сградата, която местните жители наричаха Кучешкия дом. От нея не се разкриваше гледка към река Москва, нито към Кремъл, само към идентично изглеждаща постройка, към паркинг, пълен с раздрънкани малки автомобили, и към „Садовое колцо“ 61 61 Кръгов булевард в центъра на Москва. — Б.пр. — евфемизъм, защото от градините нямаше и помен, — откъдето се носеше тътен денем и нощем. От север духаше лют вятър и напомняше, че руското „лято“ е свършило и че скоро отново ще бъде зима. Поетът в Алон си помисли, че това е съвсем подходящо за случая. Може би никога не е имало лято, рече си той. Може би лятото е било илюзия — като мечтата за руска демокрация.

В малкия двор пред вход В, бабките и пънкарите скейтбордисти, изглежда, бяха сключили примирие. Шестима кльощави младежи от милицията се въртяха пред самата врата, а двама цивилни здравеняци в кожени якета от ФСБ ги наблюдаваха отстрани. Западните репортери, които бяха обсадили сградата след опита за покушение над Олга Сухова, явно се бяха отказали от бдението си или по-вероятно някой ги бе изгонил. Всъщност нямаше никакви доказателства за подкрепа на каузата на Олга, освен две отчаяни думи на английски, написани с червен спрей на стената на зданието: FREE OLGA! 62 62 Освободете Олга! (англ.). — Б.р. Някой местен шегобиец беше зачеркнал думата FREE и беше написал над нея FUCK 63 63 Чукайте (Олга). — Б.р. . Кой казваше, че руснаците нямат чувство за хумор?