Даниъл Силва - Московска афера

Елена си поръча бяло вино, Габриел — черно кафе. И двамата решиха да опитат равиолите с горски гъби. Тя отхапа една-единствена хапка и после нападна хляба си.

— Не ви ли харесва храната? — попита я Алон.

— Не е много добра.

— Всъщност е далеч по-добра от обичайното. Кога сте пътували за последен път с пътнически самолет?

— Преди доста време. — Тя погледна през илюминатора. — Предполагам, че приличам на родината си. Отначало нямах нищо, после притежавах почти всичко. Ние, руснаците, залитаме от една крайност в друга. Сякаш никога не правим нещата както трябва.

Обърна се и го изгледа.

— Може ли да говоря открито, без да се притеснявам, че мога да нараня чувствата ви?

— Ако се налага.

— Изглеждате нелепо с тази маскировка. С къса коса ви харесвах много повече. А и тези очила… — Харкова поклати глава. — Ужасни са. Не трябва да носите тъмни стъкла. Те прикриват цвета на очите ви.

— Опасявам се, че точно това е идеята, Елена.

Тя отметна кичур коса от лицето си и попита къде ще я скрият, след като получи политическо убежище. Тонът й беше нормален, сякаш водеше любезен разговор със съвсем непознат човек. Габриел й отговори по същия начин:

— В неделя вечерта, вместо да се качите на самолета обратно за Женева и Ница, ще се качите на самолет за Тел Авив. Престоят ви в Израел ще е кратък, не повече от ден-два.

— А след това?

— Американците поеха отговорността да ви осигурят подслон. Америка е голяма страна с далеч повече възможности от Израел. Човекът, който ръководи операцията, е мой приятел. Готов съм да му поверя живота си, Елена, и знам, че той ще се погрижи по най-добрия начин за вас и децата ви. Но се опасявам, че начинът ви на живот ще е доста по-скромен от сегашния.

— Слава богу!

— Сега мислите така, но ще ви бъде много трудно. Иван вероятно ще подаде молба за развод в някой руски съд. Вие няма да сте в състояние да се явите в съда, за да оспорите иска, затова той ще получи развод и ще остави вас и децата без копейка. — Той направи пауза. — Освен ако не сложим ръка върху част от парите му през следващите два дни.

— Не искам нищо от парите на Иван. Това са кървави пари.

— Тогава ги вземете заради вашите деца.

Елена погледна скицата, която й беше дал — двете деца на плажа.

— Имам достъп до общи банкови сметки в Лондон и Москва — каза тихо тя. — Но ако изтегля големи суми, Иван ще разбере.

— Не е ли заделил някакви пари в Швейцария за черни дни?

— Има банков сейф в Цюрих, в който обикновено държи няколко милиона в брой. Ще трябва да го изпразните заради мен, преди Иван да е успял да замрази авоарите си.

— Знаете ли номера и паролата?

Тя кимна утвърдително.

— Кажете ми ги, Елена. Заради децата.

Тя ги каза бавно, после го погледна с любопитство.

— Искате ли да ви ги напиша?

— Не е необходимо.

— Имате шпионска памет, също като Иван.

Елена започна да чопли храната си без апетит.

— Трябва да отбележа, че изпълнението ви днес беше забележително. Да бяхте видели лицето на съпруга ми, когато го информираха, че самолетът не може да излети. — Погледна го. — Предполагам, че сте планирали следващото действие също толкова добре?

— Да, но планирането не струва пет пари, ако изпълнителят не успее да го осъществи. — Пауза. — Последен шанс да се откажете, Елена. Никой няма да ви се разсърди, ако го направите.

— Ще довърша това, което започнах — отвърна тя. — Заради Александър Лубин. Заради Борис Островски. И заради Олга.

Габриел даде знак на стюардесата и я помоли да отнесе храната им. После постави куфарчето си върху масичката, набра кода за отключване и го отвори. Отвътре извади четири предмета: малък пластмасов флакон спрей; устройство, което приличаше на обикновен МР3 плейър; второ устройство с къс кабел с USB конектор, както и билет за полет 1612 на „Ел Ал“, излитащ от Москва за Тел Авив в 18,15 часа в неделя.

— Вече навярно сте се уверили и сама, Елена, че времето е всичко. Съставили сме график на последните ви часове в Москва и е важно да се придържате стриктно към него. Обърнете внимание на всичко, което ви казвам. Трябва да уточним много неща, а разполагаме с ограничено време.

Самолетът се приземи на летище Шереметево точно в 20,05 часа. Елена слезе първа на летището и се отправи към терминала с дамската си чанта на рамо, като теглеше сака с колелца. Габриел стигна до паспортния контрол и се присъедини към опашката от нежелани чужденци; когато най-сетне го пуснаха в страната, госпожа Харкова вече бе изчезнала. Щом излезе от терминала, той се нареди на друга безкрайна опашка, този път за такси. Накрая се качи в една „Лада“, карана от младеж с огледални очила. Узи Навот се качи в задната кола.