Даниъл Силва - Московска афера

Отблизо се виждаха три сгради — масивен трапец с лице към реката и две L-образни пристройки, които се простираха на няколкостотин метра от брега. От другата страна на улица „Серафимович“ имаше парче земя, обрасло с кафява трева и съсухрени дървета, известно като Блатния площад. Алон вече седеше на пейка до един фонтан, когато Узи Навот, Яков Росман и Ели Лавон се зададоха по моста. Навот се настани до него, а Лавон и Яков отидоха при фонтана. Ели започна да бъбри на руски като статист във филмова сцена на коктейлно парти. Яков гледаше към земята и пушеше цигара.

— Яков кога пропуши? — попита Габриел.

— Снощи. Нервен е.

— Прекарал е кариерата си в операции на Западния бряг и в Газа, а се чувства нервен в Москва?

— Дяволски си прав, чувства се нервен в Москва. И ти ще се чувстваш така, ако имаш капчица разум.

— Как е началникът на тукашната ни централа?

— Изглежда малко по-добре от Яков. Да кажем, че ще бъде доста щастлив, когато се качим на самолета утре вечер и напуснем града.

— Колко коли успя да ни осигури?

— Четири, както поиска — три стари лади и една волга.

— Моля те, кажи ми, че са в изправност.

— Не се притеснявай, Габриел. Нищо им няма.

— Откъде ги е взел?

— След падането на комунизма от тукашната централа са купили на безценица няколко стари съветски коли и са ги стегнали. Всички документи са в изправност.

— А шофьорите?

— Четирима полеви агенти от московската централа. Всичките говорят руски.

— В колко часа напускаме хотела?

— Аз тръгвам пръв в два и петдесет. Ели тръгва пет минути след мен. Яков — пет минути след него. Ти напускаш последен.

— Не ни оставяш много време, Узи.

— Има предостатъчно време. Ако пристигнем тук прекалено рано, може да привлечем нечие внимание. А това е последното нещо, от което се нуждаем.

Алон не възрази. Вместо това засипа Навот с куп въпроси за заглушители на клетъчни телефони и наблюдателни постове, а накрая го попита за положението в жилищния блок на Кутузовски проспект, където в момента Елена гостуваше на майка си. Отговорът на Узи не го изненада:

— Аркадий Медведев е поставил сградата под денонощно наблюдение.

— Как осъществява наблюдението?

— Нищо специално. Просто един мъж в автомобил на улицата.

— През колко време сменя наблюдателя?

— През четири часа.

— Сменя колата или само мъжа?

— Само мъжа. Колата си стои там.

Габриел нагласи тъмните си очила. От прошарената перука скалпът го сърбеше ужасно. Навот търкаше ръката си над лакътя. Той винаги успяваше да се нарани леко, когато се притесняваше за развоя на някоя операция.

— Трябва да допуснем, че Аркадий е инструктирал наблюдателите да следват Елена, където и да отиде, включително и по пътя до летището утре следобед. Ако наблюдателят види, че се отбива неочаквано в „Дом на набережной“, ще съобщи на Медведев. А Аркадий е свикнал да бъде подозрителен. Разбираш ли какво имам предвид, Габриел?

— Да, Узи — отговори педантично Алон. — Мисля, че разбирам. Трябва да се погрижим наблюдателят да не я проследи утре, защото цялата работа ще отиде по дяволите.

— Може да го убием.

— Малко пътно произшествие ще свърши работа.

— Да кажа ли на началника на тукашната централа, че ще имаме нужда от още една лада?

— Каква кола използват наблюдателите?

— Мерцедес S-класа.

— Борбата няма да е съвсем равностойна, нали?

— Няма.

— Тогава по-добре да вземем служебен автомобил. Някой, който ще издържи на удара. Кажи на шефа на централата, че искаме да вземем лимузината на посланика. Всъщност кажи му, че ще ни трябва и самият посланик. Той наистина е много добър, нали знаеш.

Елена Харкова беше напуснала апартамента на майка си само веднъж през онзи ден — нещо, което Аркадий Медведев и наблюдателите му не намериха за обезпокоително и не си направиха труда дори да докладват. Излизането беше за кратко: отиде с колата до блестящия нов гастроном на същата улица, където, придружена от двама телохранители, бе закупила продукта за приготвянето на летен борш. Остатъкът от следобеда двете с майка й прекараха в кухнята, където се препираха игриво за различни рецепти както в ранната младост на Елена.

До вечерта супата беше изстинала достатъчно, за да става за ядене. Майка и дъщеря седяха заедно на масата в трапезарията, между тях имаше свещ и самун черен хляб, телевизорът в съседната стая предаваше мълчаливо речта на президента от стадион „Динамо“. Бяха минали почти двайсет и четири часа от пристигането на Елена в Москва, но майка й старателно избягваше да обсъжда причината за необичайното й посещение. Сега тя подхвана темата за пръв път — не с думи, а като остави внимателно писмото от дъщеря си на масата. Елена го погледна за момент и продължи да се храни.