Даниъл Силва - Предателят

Габриел хвърли чантата си на старото си легло — по-близкото до прозореца — и заслиза по стълбите към избата. Антон Петров лежеше по гръб на голия каменен под, а Навот, Яков и Михаил се бяха надвесили над него. Ръцете и краката му бяха оковани с белезници, макар че на този етап това едва ли бе необходимо. Петров бе смъртноблед, челото му бе покрито с пот, челюстта му бе изкривена от отока на мястото, където Узи го бе ударил. Руснакът отчаяно се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да я получи само ако говореше. Ако не, Габриел щеше да остави куршумите, все още забити в бедрото и рамото му, да инфектират тялото му, докато се стигне до сепсис. Смъртта щеше да е бавна, трескава и мъчителна. Това бе смъртта, която той заслужаваше, и Алон бе повече от готов да му я осигури. Той приклекна до руснака и му каза на немски:

— Мисля, че това е твое.

Габриел бръкна в джоба на якето си и извади полиетиленовото пликче, което Навот му бе дал на швейцарската граница. Пръстенът на Петров още беше в него. Алон го извади и натисна силно върху камъка. От основата му се показа малък шип, не по-широк от грамофонна игла. Габриел се престори, че го разглежда, после внезапно го доближи до лицето на руснака. Петров се дръпна страхливо, като изви силно главата си надясно.

— Какво има, Антон? Това е само пръстен.

Алон го приближи още повече до меката кожа на шията на руснака. Сега той се затърчи от ужас. Габриел натисна отново камъка и шипът плавно се скри в основата на пръстена. Той го мушна обратно в пликчето и внимателно го подаде на Навот.

— В интерес на пълната откровеност, и ние разработихме подобно устройство. Но да ти кажа честно, никога не съм харесвал отровите. Те са за евтини гангстери като теб, Антон. Винаги съм предпочитал да убивам с един от тези.

Габриел измъкна четиридесет и петкалибровия глок от колана на панталоните си и го насочи към лицето на Петров. В края на дулото му вече нямаше заглушител. Той не бе необходим тук.

— От един метър, Антон. Ето как предпочитам да убивам. От един метър. Така мога да видя очите на моя враг, преди той да умре. Высшая мера — най-крайната мярка на наказание. — Притисна дулото на пистолета в основата на брадичката на руснака. — Безименен гроб. Труп без лице.

Габриел използва дулото, за да разтвори ризата на Петров. Раната на рамото не изглеждаше добре: беше пълна с раздробени костици, нишки от тъкан. Без съмнение тази на бедрото беше също толкова зле. Той затвори ризата и погледна руснака в очите.

— Тук си, защото твоят приятел Владимир Чернов те предаде. Не ни се наложи да го нараняваме. В действителност дори не трябваше да го заплашваме. Просто му дадохме малко пари и той ни каза всичко, което искахме да знаем. Сега е твой ред, Антон. Ако сътрудничиш, ще получиш медицинска помощ и ще се отнасяме към теб хуманно. Ако не…

Алон допря дулото до рамото и го мушна с въртеливо движение в раната. Виковете на Петров отекнаха между каменните стени на избата. Габриел спря, преди руснакът да припадне.

— Разбираш ли, Антон?

Руснакът кимна утвърдително.

— Ако остана по-дълго при теб, ще те пребия до смърт с голи ръце. — Той погледна към Навот. — Ще оставя моят приятел да проведе разпита. Струва ми се справедливо, тъй като ти се опита да го убиеш с твоя пръстен в Цюрих. Не си ли съгласен, Антон?

Петров запази мълчание.

Габриел се изправи и се заизкачва по стълбите, без да каже нито дума повече. Останалите членове на екипа се бяха разположили във всекидневната, като позите им показваха различна степен на изтощение. Погледът на Алон веднага се спря на най-новия член на групата — лекаря, който бе изпратен от булевард „Цар Саул“ да лекува раните на Петров. Според жаргона на Службата той бе саян , тоест доброволен помощник. Габриел го позна. Той бе евреинът от Париж, който веднъж бе лекувал дълбока рана на ръката му.

— Как е пациентът? — попита лекарят на френски.

— Не е пациент — отговори Алон на същия език. — Той е гангстер от КГБ.

— Но си остава човешко същество.

— Бих се въздържал от мнение, докато имате възможност да се срещнете с него.

— Кога ще стане това?

— Не съм сигурен.

— Опишете ми раните.

Габриел го направи.

— Кога са били нанесени?

Алон погледна часовника си.

— Преди около осем часа.

— Куршумите трябва да бъдат извадени. Иначе…

— Ще бъдат извадени, когато аз кажа.

— Положил съм клетва, мосю. Няма да я наруша само защото ви правя услуга.

— Аз също съм положил клетва. А тази нощ моята клетва има преимущество пред вашата.