Даниъл Силва - Предателят

— Тази банка ще има сериозни проблеми — каза Ели Лавон.

— Бекер ще си мълчи. Няма избор.

— А ако не може?

— Тогава ще оправяме бъркотията по-късно.

— Хубавото е, че швейцарците се присъединиха към модерния свят и махнаха граничните си постове. Спомняш ли си какво бе навремето, Габриел? Щяха да ни разтакават напред-назад.

— Спомням си, Ели.

— Не мога да ти кажа колко пъти трябваше да седя там, докато онези самодоволни швейцарски момчета претърсваха камиона ми. Сега едва те поглеждат. Това ще е четвъртият ни руснак за три дни и никой няма да разбере.

— Правим им услуга.

— Ако караме с това темпо, в Швейцария няма да остане нито един руснак.

— Точно това имах предвид.

Точно тогава един ван влезе в паркинга. Габриел слезе от аудито и отиде до него. Като отвори задната врата, видя Сара и Навот да седят на пода. Петров бе проснат между тях.

— Как е той?

— Още е в безсъзнание.

— Пулс?

— Наред е.

— Как е кръвозагубата?

— Не е много зле. Мисля, че куршумите са обгорили кръвоносните съдове.

— От булевард „Цар Саул“ изпращат лекар в къщата за разпит. Ще издържи ли?

— Той ще се справи. — Узи подаде на Габриел малък полиетиленов плик, затворен с цип. — Ето ти един сувенир.

Вътре беше пръстенът на Петров. Алон внимателно пъхна пликчето в джоба на якето си и подкани с жест Сара да слезе от вана. Той й помогна да се настани на задната седалка на аудито, после седна зад волана. След пет минути двете превозни средства бяха в безопасност от другата страна на невидимата граница, в Германия. Сара успя да сдържи емоциите си още няколко минути. След това опря глава на прозореца и заплака.

— Ти постъпи правилно, Сара. Спаси живота на Узи.

— Никога досега не съм прострелвала човек.

— Наистина ли?

— Не се шегувай, Габриел. Не се чувствам толкова добре.

— Ще се почувстваш.

— Кога?

— Рано или късно.

— Мисля, че ще повърна.

— Да спра ли?

— Не, продължавай да караш.

— Сигурна ли си?

— Не знам.

— Ще спра за всеки случай.

— Може би трябва.

Алон спря встрани от магистралата и се наведе до Сара, когато тя взе да повръща.

— Направих го заради теб, Габриел.

— Знам, Сара.

— Направих го заради Киара.

— Знам.

— Колко време ще се чувствам така?

— Не задълго.

— Колко, Габриел?

Той разтри гърба на Сара, когато тялото й отново се сгърчи.

Не задълго — помисли си Габриел. — Просто завинаги.

Всяка сигурна квартира си има история. Търговец, който вечно е на път и рядко вижда дома си. Семейна двойка, която притежава твърде много пари, за да бъде привързана дълго към едно място. Човек с авантюристичен дух, който пътешества до далечни земи, за да прави снимки и да катери планини. Това са измислиците, които се разказват на съседите и хазяите. Това са лъжите, които обясняват краткия престой на наемателите и гостите, които пристигат посреднощ с ключ в джоба.

Вилата край датската граница също си имаше история, макар че част от нея по една случайност беше истина. Преди Втората световна война тя била собственост на семейство Розентал. Само един негов член — дъщерята, преживяла холокоста и след като емигрирала в Израел в средата на петдесетте години, тя отстъпила къщата на Службата. Известен като Обект 22ХВ, имотът беше перлата в короната на интендантството, запазен само за най-тайните и важни операции. Габриел бе сметнал, че един руски убиец с две огнестрелни рани и пълна с жизненоважни тайни глава попада в тази категория. От интендантството се бяха съгласили. Те му бяха дали ключовете и се бяха погрижили килерът да е добре зареден с провизии.

Къщата се издигаше на стотина метра от тих селски път — изолиран преден пост насред пустата равнина на Западен Ютланд. Времето бе взело своята дан. Мазилката се нуждаеше от сериозно освежаване, капаците на прозорците бяха счупени и лющещата се боя плачеше за нова, а покривът течеше, когато силните бури връхлитаха от Северно море. Във вътрешността положението бе същото: прах и паяжини, оскъдно мебелирани стаи, оборудването и уредите бяха от миналата епоха.

Наистина разходката из стаите бе като връщане във времето, особено за Габриел и Ели Лавон. Известна на ветераните от Службата като Замъка Шамрон, къщата бе служила като база за планиране на операцията „Божи гняв“. В нея бяха осъждани на смърт хора, бяха решавани човешки съдби. На втория етаж се намираше стаята, която бяха делили Ели и Габриел. Сега, както и тогава, в нея нямаше нищо друго освен две тесни легла, разделени от очукано нощно шкафче. Когато Алон застана на прага й, пред очите му изникна картина: наблюдателят и екзекуторът лежаха будни в тъмното, единият не можеше да спи от стрес, другият — от кървави видения. Старият транзистор, който бе запълвал празните часове, още стоеше на шкафчето. Тогава той беше връзката им с външния свят. От него бяха слушали за спечелени и изгубени войни, за американски президент, принуден да си подаде оставката, както и музика. Музиката, която слушаха обикновените младежи. Младежи, които не убиваха терористи заради Ари Шамрон.