Даниъл Силва - Предателят

Олга вдигна чашата с вино към устните си. С плътен вкус и богат аромат, то блестеше като току-що пролята кръв.

— Бойци не липсваха. Никой вече не искаше да работи за правителството, не и когато можеха да се спечелят истински пари в частния сектор. Офицерите масово напускаха руските служби за сигурност. Някои дори не си правеха труда да напускат работата си. Те просто се отбиваха в службата за час-два и доработваха през нощта.

Навремето Олга бе писала статия за тази практика — история за двама офицери от ФСБ, които през деня разследваха руската мафия, а през нощта изпълняваха мокри поръчки за нея. Офицерите бяха отрекли категорично. После бяха заплашили, че ще я убият.

— Някои от тези мъже не бяха много способни — продължи Виктор. — Те можеха да се справят с някои прости задачи: да застрелят някого на улицата и други подобни неща. Но имаше други, които бяха много добре подготвени професионалисти. — Орлов разгледа внимателно снимката. — Този мъж спада към втората категория.

— Срещали ли сте го?

Той се поколеба, после кимна утвърдително.

— Беше в Москва, в един друг живот. Няма да навлизам в подробности за естеството или обстоятелствата на срещата.

— Изобщо не ме е грижа за срещата, Виктор. Интересува ме само мъжът на тази снимка.

Орлов отпи от виното си и поднови разказа си:

— Кодовото му име в КГБ беше Другаря Жирлов. Беше специалист по убийства, отвличания и откриването на хора, които не искат да бъдат намерени. Предполагаше се, че е също така много добър по отношение на отровите и токсините. Използваше ефективно тези си умения, когато се залови с частна практика. Изпълняваше поръчки, които другите биха отказали, защото са твърде опасни. Това го направи богат. Няколко години работи в Русия, после разшири хоризонтите си.

— Къде отиде?

— В Западна Европа. Той говори няколко езика и има много паспорти от дните си в КГБ.

— Къде живее?

— Кой ли знае? И се съмнявам, че даже прочутата Олга Сухова ще може да го открие. Всъщност силно ви препоръчвам изобщо да не опитвате. Иначе само ще намерите смъртта си.

— Очевидно той още продава услугите си на свободния пазар.

— Така чух и аз. Чух също, че цената му се е увеличила драстично. Вече само хора като Иван Харков могат да си позволят да го наемат.

— И вие , Виктор.

— Никога не съм се замесвал в такива неща.

— И никой не ви отправя подобно обвинение. Но да предположим, че някой се нуждае от услугите на такъв човек. Как може да влезе в контакт с него? Къде би могъл да отиде?

Виктор потъна в мълчание. Той беше руснак и както всички руснаци, подозираше, че някой винаги подслушва. В този случай изненадващо беше прав. За момент двамата мъже, седящи в задната част на вана за наблюдение на МИ5, се уплашиха, че източникът им не желае да направи последната крачка. После чуха една дума, която не се нуждаеше от превод.

Женева.

Там имало един мъж, каза Орлов. Консултант по сигурността на богати руснаци. Брокер. Посредник.

— Мисля, че се казва Чернов. Да, сигурен съм в това. Чернов.

— Има ли си малко име?

— Трябва да е Владимир.

— Случайно да знаете къде е неговият офис?

— Точно до улица „Монблан“. Мисля, че може да имам адреса.

— А нямате ли случайно телефонния номер?

— Всъщност имам номера на мобилния му телефон.

При нормални обстоятелства Габриел никога не би си направил труда да запише името и телефонния номер. Сега, когато съпругата му бе в ръцете на Иван, той не се доверяваше на обикновено безупречната си памет. Докато надраска информацията, Олга вече се измъкваше през портата от ковано желязо на Орлов. Едно такси я качи и я откара зад ъгъла на „Чейни Гардънс“. Там Габриел се присъедини към нея и двамата се насочиха към летище Лондон Сити, където ги чакаше един „Гълфстрийм G-500“, предоставен от американците. Останалите членове на екипа му вече бяха на борда заедно с най-новото попълнение — Сара Банкрофт. По-късно регистърът на кулата за полети щеше да покаже, че самолетът е излетял в двадесет и два часа и осемнадесет минути. По неизяснени причини дестинацията му не бе отбелязана.

Това можеше да не изглежда много — едно име, служебен адрес и два телефонни номера, — но в ръцете на разузнавателна институция като Службата бе достатъчно, за да бъде открито всичко за дадения човек. Шамрон даде информацията на хрътките от изследователския отдел и я изпрати отвъд Атлантическия океан — в Лангли. После, с Рами до него, се отправи към дома си в Тиберия.