Даниъл Силва - Предателят

— Това е историята на един беглец. Беглец, който безследно изчезва.

— Този беглец има ли си име?

— Григорий Николаевич Булганов.

Във вана за наблюдение Греъм Сиймор свали слушалките и погледна Габриел.

— Много добре изиграно.

— Тя е добра, Греъм. Много е добра.

— Ще мога ли да я ползвам, когато приключиш?

Алон сложи пръст пред устните си. Виктор Орлов отново заговори. Те чуха забързаната му тирада на руски, последвана от гласа на преводача:

Кажете ми какво знаете, Олга. Разкажете ми всичко.

Орлов внезапно целият бе в движение. Очилата се въртяха, пръстите барабаняха по задната облегалка на дивана, клепачът на лявото му око неспокойно потрепваше. Като дете, това потрепване го бе направило прицел на безмилостни закачки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.

— Сигурна ли сте, че е изчезнал?

— Да.

— Кога е изчезнал?

— На десети януари. В шест часа и дванайсет минути вечерта. На път за шах клуба.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова. Знам всичко.

— Британците знаят ли?

— Разбира се.

— Какво смятат, че се е случило?

— Мислят, че е дезертирал повторно. Смятат, че сега е отново в Лубянка и разказва на началниците си всичко, което е научил за вашата операция, докато е работил за вас.

Сега окото неволно примигваше като затвора на високоскоростен фотоапарат, включен на автоматичен режим.

— Защо не са ми казали?

— Не съм сигурна, че вие сте били първата им грижа, Виктор. Но не се притеснявайте. Не е вярно за Григорий. Той не е дезертирал отново. Бил е отвлечен. — Остави информацията да проникне в съзнанието му, после добави: — От Иван Харков.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова.

— И знаете всичко.

— Е, не съвсем всичко. Но може би вие ще ми помогнете да запълня някои празноти. Не знам самоличността на мъжа, когото Иван е наел да извърши отвличането. Единственото, което знам, е, че е много добър. Той е професионалист. — Тя направи пауза. — От типа мъже, които вие наемахте в Москва… в лошите стари времена, Виктор, когато имахте проблем, който просто нямаше да се реши от само себе си.

— Внимавайте, госпожице Сухова.

— Аз винаги внимавам. Никога не ми се е налагало да пиша опровержение за всичките години, в които работих за „Газета“.

— Защото никога не написахте материал за мен.

— Ако го бях направила, щях да бъда абсолютно подкована и точна.

— Вие така казвате.

— Знам доста неща за начина, по който сте спечелили парите си, Виктор. Направих ви услуга, че не публикувах тази информация в „Московская газета“. А сега вие ще ми направите услуга. Ще ми помогнете да открия мъжа, който е отвлякъл моя приятел. Ако не го направите, ще разкажа всичко, което имам в бележниците си, в най-нелицеприятното изложение, писано някога за вас.

— А аз ще ви дам под съд.

— Съд? Наистина ли мислите, че се боя от британския съд?

Тя бръкна в чантата си и извади снимка на мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Орлов си сложи очилата. Лявото му око потрепна нервно. Той натисна един бутон на страничната масичка и прислужницата се появи.

— Донеси ми бутилка „Петрюс“. Веднага!

Той естествено опита да се измъкне от примката, но на Олга не й минаваха такива. Тя спокойно изреди няколко имена, дати и подробности за конкретна сделка, в която бе замесена компания, притежавана някога от Виктор — достатъчно, за да му покаже, че заплахите й не са празни приказки. Орлов изпи бързо първата си чаша вино и си наля втора.

Сухова никога преди не бе виждала Виктор да проявява страх, но сега той очевидно бе изплашен. Опитен репортер, тя разпозна признаците на страх в поведението му: недоверчивите възклицания, опитите да я заблуди, усилието да хвърли вината върху други. Орлов бе склонен да обвинява Русия за всичките си проблеми. Така че Олга не се изненада, когато той направи същото и сега.

— Сигурно си спомняте какво беше през деветдесетте години. Опитахме се да щракнем с пръсти и да превърнем Русия за една нощ в нормална капиталистическа страна. Това бе невъзможно. Беше утопично мислене, също като комунизма.

— Спомням си, Виктор. Аз също бях там.

— Тогава сигурно не сте забравили какво беше за хора като мен, които бяха успели да спечелят малко пари. Всички искаха част от тях. Животът ни, както и този на нашите семейства, постоянно бе застрашен. Естествено съществуваше мафията, но понякога нашите конкуренти бяха не по-малко опасни. Всички си наемаха частни армии, за да се защитават сами и да водят война срещу съперниците си. Беше Дивият изток.