Даниъл Силва - Предателят

Лекарят на Леа го чакаше във фоайето. Със закръглена фигура и брада като на равин, той запозна Габриел със състоянието на Леа, докато вървяха заедно по тихия коридор. Алон не бе изненадан да чуе, че то почти не се е променило след последното му посещение. Леа страдаше от особено остра комбинация на психотична депресия и синдрома на посттравматичния стрес. Бомбената експлозия във Виена се въртеше непрестанно в съзнанието й като безкрайна видеолента. Понякога тя имаше мигове на просветление, но през повечето време живееше само в миналото, хваната в капана на тяло, което вече не функционираше, чувствайки вина, че не е успяла да спаси живота на сина си.

— Познава ли някого?

— Само Геула Шамрон. Тя идва веднъж седмично. Понякога и по-често.

— Къде е сега?

— В стаята за отдих. Затворихме я за останалите, за да можете да я видите насаме.

Леа седеше в инвалидния си стол до прозореца и се взираше невиждащо в градината, където снегът се трупаше по клоните на маслиновите дървета. Косата й, някога дълга и черна, сега бе късо подстригана и прошарена. Ръцете й, изкривени и покрити с белези от огъня, бяха скръстени в скута й. Когато Габриел седна до нея, тя сякаш не го забеляза. После бавно обърна глава и в очите й проблесна искрица разум.

— Наистина ли си ти, Габриел?

— Да, Леа. Аз съм.

— Казаха, че може да дойдеш. Мислех, че си ме забравил.

— Не, Леа. Никога не съм те забравял. Нито за минута.

— Плакал си, Габриел. Виждам го в очите ти. Нещо лошо ли се е случило?

— Не, Леа, всичко е наред.

Тя отново се загледа в градината.

— Виж снега, Габриел. Не е ли…

Леа не довърши мисълта си. В очите й за миг се появи ужас; Габриел разбра, че се е озовала обратно във Виена. Той хвана осакатените й ръце и заговори. Разказа й за картината, която реставрираше. За вилата в Италия, където живееше. За Геула и Ари Шамрон. Но не спомена нищо за Виена. Нищо за Киара. Най-сетне погледът й отново се спря на него. Беше се върнала.

— Наистина ли си ти, Габриел?

— Да, Леа. Аз съм.

— Мислех, че си…

— Никога, Леа.

— Изглеждаш уморен.

— Работих много усилено.

— И си твърде слаб. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Добре съм, Леа.

— Колко можеш да останеш, скъпи?

— Не много дълго.

— Как е съпругата ти?

— Добре е, Леа.

— Тя красива ли е?

— Много е красива.

— Грижиш ли се добре за нея?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Правя всичко по силите си.

Тя погледна настрани.

— Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?

— Да, Леа, прекрасен е.

— Снегът опрощава греховете на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят бомби. — Тя пак го погледна. — Увери се, че коланът на седалката на Дани е добре закопчан. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

— Дай ми целувка.

Габриел притисна устни до покритата й с белези буза. Леа прошепна:

— Една последна целувка.

В Тел Авив и предградията му има мрежа от безопасни квартири на Службата, известни като „преходни обекти“. Те са места, където по принцип и по традиция оперативните агенти прекарват последната си нощ, преди да тръгнат от Израел за мисии в чужбина. Тази нощ нито Габриел, нито някой от членовете на екипа му си направи труда да отиде до отредената му квартира. Нямаше време. Всъщност те работиха здраво през цялата нощ и пристигнаха толкова късно на летище „Бен Гурион“, че служителите на „Ел Ал“ трябваше да им спестят обичайните процедури за безопасност. В друго нарушение на традицията, целият екип пътува с един и същ самолет: полет 315 на „Ел Ал“ за Лондон. Само Габриел имаше роля, която трябваше да изиграе тази вечер; той се отдели от останалите на летище Хийтроу и се отправи към Чейни Уок в Челси. Малко след шест часа Алон зави по „Чейни Гардънс“ и почука два пъти с кокалчето на показалеца си по задната врата на един черен ван без маркировка. Греъм Сиймор отвори вратата и му направи знак да се качи. Мишената бе на мястото. Мечът бе готов. Нощното нападение скоро щеше да започне.

Говореше се, че Виктор Орлов делял хората на две категории: такива, които искат да бъдат използвани, и такива, които са твърде глупави, за да си дадат сметка, че са били използвани. Имаше някои, които биха добавили и трета категория: хора, които са склонни Виктор да открадне парите им. Той не криеше факта, че е хищник и „барон разбойник“. Всъщност Орлов носеше с гордост тези прозвища, както носеше италианските си костюми за по десет хиляди долара и марковите си раирани ризи, ушити специално за него от един шивач в Хонконг. Драматичното рухване на комунизма бе дало възможност на Орлов да спечели много пари за кратко време и той се бе възползвал от това. Виктор рядко се извиняваше за нещо, още по-малко за начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия, парите ми можеха да бъдат спечелени почтено — бе казал той на един британски журналист скоро след като се бе установил в Лондон. — Обаче съм се родил в Русия и натрупах руско богатство“.