Даниъл Силва - Предателят

Всичко това бе неизвестно за Киара. В действителност последният й ясен спомен бе за кошмара пред входа на Вила дей Фиори. Беше тъмно, когато пристигнаха. Изтощена от операцията край Лаго ди Комо, тя бе дремала на пресекулки по време на дългото пътуване и се събуди, когато Лиор намали пред портата. За да бъде отворена, трябваше да се набере шестцифрен код. Лиор тъкмо го въвеждаше в електронния панел, когато мъжете с черни качулки изскочиха между дърветата. Оръжията им посяха смърт почти безшумно. Първо бе улучен Моти, после и Лиор. Киара тъкмо посягаше към беретата си, когато й бе нанесен единичен обезвреждащ удар отстрани на главата. След това тя усети убождане в дясното бедро — инжекция със седатив, от която главата й се замая и краката й натежаха като олово. Последното нещо, което си спомняше, бе лицето на жена, надвесена над нея. Дръж се прилично и може да те оставим жива — каза жената на английски с руски акцент. Сетне женското лице се разми пред погледа й и Киара загуби съзнание.

Озова се в свят, който бе наполовина сън, наполовина спомени. Часове наред тя бродеше изгубена по улиците на родната си Венеция, докато приливните вълни се вихреха около коленете й. В една църква в Канареджо Киара откри Габриел, седнал на върха на едно скеле, който си говореше тихо със свети Кристофър и свети Йероним. Тя го отведе в една къща край канала, близо до старото еврейско гето, и се люби с него върху чаршафи, подгизнали от кръв, докато съпругата му — Леа, ги гледаше от инвалидната си количка, скрита в мрака. Пред очите й се занизаха картини: някои — кошмарно нарисувани, други — пресъздадени точно. Преживя отново деня, в който Габриел й каза, че никога не би могъл да се ожени за нея, както и деня — две години по-късно, — когато той я изненада със сватбата им, организирана в къщата на Шамрон, на терасата, гледаща към Генисаретското езеро. Мина с Габриел през покрития със сняг концентрационен лагер Треблинка и коленичи до смазаното му от бой тяло в едно влажно английско пасище, молейки го да не умира.

Най-накрая видя Габриел в градината в Умбрия, обградена със стени от етруски камък. Той играеше с едно дете — не това, което бе загубил във Виена, а детето, което Киара му бе родила. Сега детето растеше в нея. Беше пълна глупачка да лъже Габриел. Ако му бе казала истината, той нямаше да отиде в Лондон, за да спази обещанието си към Григорий Булганов. А тя нямаше да е пленница на някаква рускиня.

Жена, която сега се бе надвесила над нея. Със спринцовка в ръка.

Тя имаше млечнобяла кожа и бистри сини очи и изглежда, й бе трудно да пази равновесие. Това не беше нито сън, нито халюцинация. В този момент Киара и непознатата бяха изненадани от силен порив на вятъра насред Адриатическо море. Киара нямаше представа за това. Тя само видя как жената едва не падна, докато й слагаше инжекцията със седатив, като заби иглата с доста повече сила, отколкото бе необходимо. Изпадайки отново в безсъзнание, Киара пак се върна в градината в Умбрия. Габриел се сбогуваше с детето. То се залута в една слънчогледова нива и изчезна.

Киара се събуди на следващия ден, този път от бръмченето на летящ самолет и вонята на собственото си повръщано. Жената пак се бе надвесила над нея с нова пълна спринцовка в ръка. Киара обеща да се държи добре, но рускинята поклати глава и заби иглата. Когато наркотикът започна да действа, Киара се видя да тича като обезумяла сред слънчогледите и да търси детето си. После нощта се спусна като завеса и тя заплака истерично, без да има кой да я утеши.

Когато пак дойде в съзнание, изпита усещането за силен студ. За момент си помисли, че е още една халюцинация. После си даде сметка, че е права и някак си върви през сняг. Ръцете й бяха оковани с белезници и завързани към тялото с тиксо, а на глезените й имаше окови. Веригата на оковите ограничаваше крачките й и тя едва се тътреше. Това сякаш изобщо не интересуваше двамата мъже, които я държаха под мишниците. Те като че ли разполагаха с цялото време на света. Същото се отнасяше и за жената с млечнобялата кожа.

Тя вървеше на няколко крачки пред тях към малка хижа, обградена от брези. Пред нея бяха паркирани два мерцедеса седан. Съдейки по ниското им шаси, бяха изцяло бронирани. Върху багажника на единия се бе подпрял някакъв мъж с черно кожено палто, прошарена коса и глава като купол на танк. Киара никога не го беше срещала лично, но бе виждала много пъти лицето му на снимки от наблюдение. Силният аромат на афтършейва му го обгръщаше като невидима мъгла сред мразовития въздух. Мирис на сандалово дърво и пушек. Ароматът на могъществото. Ароматът на дявола.